Камбаната на болката
Полунощ. Валеше силно, на големи пръски. Огромни черни облаци закриваха цялото небе. Гръмотевици тряскаха с ужасен грохот. В такова време дори най-безстрашните се криеха под завивките на леглата си от страх от мълниите.
И - о, чудо на чудесата - някой наистина се втурна навън през вратите на малката скромна къщичка, обградена от двете страни от кървавочервени рози. Беше около седемнадесетгодишно момиче с черна коса. От очите й капеха огромни сълзи, които се плъзгаха по почервенялото от гняв лице и се размиваха от проливния дъжд. Но дори и те не можеха да изразят цялата болка в сърцето.
Колко странно можеше да се промени съдбата! Допреди няколко минути тя, Кайрин, буквално сияеше от щастие. И внезапно сякаш една от онези мълнии влезе в къщата и я порази неимоверно. Целият й живот, мечтите й... Всичко, което беше съхранявала толкова години... Всичко, което обичаше рухна... И й остана само мъката.
След нея през вратата премина тичешком един младеж с бяла коса, която моментално залепна на челото му от дъжда.
- Ка! Ка, върни се! - извика.
Кайрин спря без да се обръща. Ръцете й трепереха.
- Не ме наричай така, Иън! Никога повече не ме наричай така!
Иън я хвана за раменете и я обърна с лице към него.
- Върни се! Не виждаш ли какво е времето?! Като нищо някоя мълния ще те опържи! Изгубила си си ума ли?!
- Остави ме на мира! Защо да се връщам? - изкрещя тя. - На кого съм му притрябвала? Изобщо не ви пука за мен. И никога не ти е пукало.
После се обърна и побягна в дъжда, като ревеше с цяло гърло.
Иън остана сам в дъжда, унесено загледан след нея. Беше права, разбира се. Права беше да се гневи.
- Кайрин... - прошепна тихо той. - Съжалявам, Ка...
~ ~ ~ ~ ~
Кайрин бягаше, сложила ръка на устата си, за да не изкрещи. Очите й бяха здраво стиснати. Защо? Защо?
Спомни си как срещна Иън. Майка й умря от някакво ужасно заболяване, когато Кайрин беше само на три години. Разплакана, Кайрин изтича от къщата и побягна по тясната улица, препъвайки се в камъните. Смътно си спомняше как някаква проклета камбана биеше и звукът сякаш раздираше слуха й. В отчаянието си изобщо не гледаше къде върви и ненадейно се блъсна в четиригодишния Иън.
- Какво... - почна той, после видя разплаканото й лице и млъкна втрещено.
Кайрин изобщо не съзнаваше какво прави, нито пък я интересуваше. И тогава, както сега, болката връхлиташе отчайващо и я разкъсваше отвътре. Без дори да познава момчето срещу нея, без дори да го поглежда, тя го прегърна и зарева с цяло гърло. Онемял, Иън просто стоеше, свел глава надолу към нея.
- Какво е станало? - попита той колебливо, като смаяно гледаше непознатото момиченце.
- Мама заспа и не иска да се събуди... - изхлипа Кайрин без да се отдръпва. - Какво ще правя сега?
- А татко ти?
- Нямам татко - каза момиченцето, като продължаваше да плаче.
Поддал се на състраданието, някакъв импулс или на нещо незнайно за Кайрин - тя така и не можа да разбере - Иън каза:
- Защо не дойдеш с мен при моите мама и татко?
Изумена, Кайрин вдигна преобразеното си от надеждата лице и се взря в Иън.
- Може ли? Ама наистина?
- Да.
Кайрин се засмя щастливо и го прегърна повторно. После го пусна и попита с блеснали очи:
- Как ти е името?
- Иън - отвърна той.
- Какво смешно име! Моето е Ка.
- Това пък е още по-смешно! - отвърна Иън, леко засегнат.
Кайрин се нацупи.
- Казвам се Кайрин, ама това име не ми харесва. Казвай ми Ка.
~ ~ ~ ~ ~
Вторият път, когато болката я заслепи по същия начин, беше преди около две години, когато Иън замина, за да участва във войната между това и съседното кралство.
Споменът съвсем ясно нахлу в съзнанието й. Беше краят на май, кървавочервените рози разтваряха нежните си цветове, а навсякъде падаха розови цветчета от всякакви дървета. Отнякъде биеше някаква проклета камбана и звукът се впиваше в ушите й. Тя и Иън стояха на пътеката.
- Не! Не отивай! - извика тя със сълзи на очи.
- Трябва и ти много добре го знаеш, Ка. - отговори той. Както винаги, очите му блестяха. Не съзнаваше ли опастността?
Кайрин стисна зъби от яд при спомена. И тогава беше такава дебела глава, както сега.
- Не, недей! Твърде много хора загинаха - първо майка ми, после твоите родители и брат ти, а сега - и ти!
- Че кой е казал, че ще умра? - попита той с вдигнати вежди.
Кайрин го изгледа ядосано. Сълзите се стичаха по лицето й. Мъката я заслепяваше много повече от предишния път. Много повече.
- А кой ти каза, че няма да умреш? - изкрещя тя и поклати глава.
И тогава, за нейна огромна изненада, той пристъпи и я прегърна. После каза тихо:
- Хей. Не плачи. Няма да те оставя сама. Ще се върна.
После се обърна и побягна по пътеката. Кайрин остана сама, но болката беше изчезнала. Защото той обеща, че няма да я остави сама в този проклет свят, където нямаше никаква опора.
И спази обещанието си. Върна се.
~ ~ ~ ~ ~
Върна се, а с него се върна и болката.
Кайрин бягаше в дъжда. Спъна се на някакъв камък и падна. После се сви на топка на земята, скрила очи в коленете си. Дъждът не отслабваше. А отнякъде някаква проклета камбана биеше.
Същата камбана. Същият звук. Абсолютно същият звук, който чу, когато майка й умря и когато Иън замина за войната.
Този звук сякаш отразяваше болката.
Кайрин затисна ушите си с ръце и стисна очи. Но камбаната продъжаваше да бие.
Звукът беше прекалено силен. От устата й рукна струйка кръв. Кайрин продължаваше да стиска очи, докато не осъзна, че дори да иска, не може да ги отвори. После потъна в някаква неизмерна пустота и вече не помнеше нищо.
А камбаната продължаваше да бие.
~ ~ ~ ~ ~
Кайрин в пустотата
Кайрин отвори очи и изумено се взря пред себе си. Сякаш се взираше в бялата стена на къщата.
- Къде съм? - попита тя.
Това е границата между живота и смъртта.
Кайрин се обърна.
Пред нея стоеше висока жена с руса коса, вързана на две плитки и навита, както правеха благородните дами. Беше облечена в снежнобяла роба.
- Коя си ти? - попита Кайрин.
Аз бия камбаната на болката.
Очите на Кайрин се разшириха.
Ти я чу три пъти, нали? Веднъж, когато майка ти умря. Втори път, когато онзи, в когото си влюбена замина, за да участва във войната. И трети път, когато баща му ти каза, че е сгоден и не желае повече да му досаждаш с присъствието си.
- Д-да...
От очите на Кайрин бликнаха сълзи.
Слушай ме внимателно. Ще получиш шанс да премахнеш болката завинаги и да живееш щастливо и безгрижно.
Кайрин я слушаше със широко отворени очи.
Но затова ще трябва да платиш.
- Да платя?
Да. Любимият ти трябва да загине от твоята ръка до изгрев слънце. Приемаш, или отказваш?
~ ~ ~ ~ ~
Иън влезе с тежки стъпки в къщата. Очите му бяха мътни.
- Къде е Кайрин? - попита баща му, който седеше до огъня.
- Не биваше да й казваш за Азор - отвърна Иън.
- Избягала е навън? В тази буря?
Иън кимна унило. После седна на стола до него.
- Защо? Защо й каза?
Старецът изсумтя.
- Че то е очевидно.
- Кое е очевидно?
- Че е влюбена в теб.
Иън не можеше да повярва на ушите си. От изненада се изправи и се взря в баща си.
- Какво?! Какви ги приказваш?!
- Истината ти приказвам. По-добре беше да й кажа сега, отколкото когато стане прекалено късно.
- Вече е прекалено късно! - остро го прекъсна Иън.
- Какво изобщо те е грижа за Кайрин? Тя не ти е никаква.
- Е и? - беше отговорът. - Тя ми е... като сестра. За разлика от мен, ти винаги си я мразел. Дори когато бяхме още малки. Единствено майка ми те накара да я приемем.
- Кайрин е дъщеря на някаква си нищожна слугиня - презрително отвърна старецът. - А Азор е от богато и заможно семейство. Ще спечелиш име и власт, щом се ожениш за нея.
- Чуй ме внимателно - каза Иън ледено. - Бях съгласен да се оженя за Азор само заради теб.
- "Бях" ли?
- Промених решението си. Няма да се оженя за нея.
Без дори да изслуша отговора на баща си, Иън стана, прекоси стаята и затръшна вратата.
~ ~ ~ ~ ~
Кайрин стоеше онемяла и вторачено се взираше в жената.
- Искаш... да убия Иън? - попита тя с широко отворени очи.
- Да. - отвърна събеседничката й.
- Но защо?!
- Това е цената, за да си щастлива.
Жената протегна ръка и от нищото се появи някакъв нож, блестящ в червеникава светлина. После го подаде на Кайрин.
- Трябва да го убиеш с този нож. Ако не го направиш до изгрев, камбаната ще прозвучи за последен път.
- За... последен път?
- Ще умреш ти. Няма да понесеш четвърти удар. Никой не може. И така, приемаш или отказваш?
~ ~ ~ ~ ~
Иън изтича навън от къщата.
"Но къде? Къде да я търся?" запита се той и извика: - Кайрин! Кайрин, къде си? Ка...
И се спъна в неподвижното й тяло, свило се на пътя.
- Ка! - изкрещя Иън и се наведе над нея. Пипна ръката й. Нямаше пулс. - Не можеш да направиш това! Не можеш да умреш!
Но беше истина. Кайрин нямаше пулс. Беше мъртва.
~ ~ ~ ~ ~
Или пък не?
~ ~ ~ ~ ~
Кайрин прехапа разтрепераната си устна и със свито сърце прошепна:
- Д-да... Добре. Ще го направя.
Жената, която биеше камбаната й подаде ножа с думите:
- Запомни. Имаш време до изгрев.
Кайрин се взря в ножа и потръпна.
"Сякаш е направен от кръв..."
Тя протегна ръка и го взе.
~ ~ ~ ~ ~
Топъл вятър галеше лицето на Кайрин...
Тя се изкашля и бавно отвори очи, но я заболя изключително много и ги затвори.
- Ка. - прошепна гласът на Иън някъде отблизо.
Кайрин се насили да погледне. Пред очите й за миг затанцуваха светлини, после тя с мъка успя да различи лицето на Иън. После осъзна, че незнайно защо той я носи. И че това, което тя бе помислила за вятър, бе дъхът му...
Кайрин прошепна името му, неволно се усмихна и отново затвори очи. Не можеше да мисли за нищо... за нищо друго, освен за Иън.
Постепенно заспа.
~ ~ ~ ~ ~
Когато се събуди, се намираше в меко пухкаво легло. Кайрин се надигна учудено и се огледа наоколо неразбиращо.
Голяма стая, в другият край на която бе запалена каменна камина. Тъмночервени завеси, напомнящи цвета на розите в градината на Иън, покриваха прозорците и Кайрин не можеше да определи дали е ден или нощ.
"Къде съм?" запита се и си спомни снощната случка.
Споменът й се струваше толкова неясен, сякаш бе просто сън. Не, не сън. Ужасен кошмар, от който току-що се беше събудила.
Тихо почукване по вратата извади Кайрин от унеса, в който бе изпаднала.
- Влез! - каза тя, като се изправи.
Беше Иън. Лицето му бе странно отнесено и много угрижено, но щом я видя, се усмихна.
- Здравей, Ка.
- Здравей, Иън. - отвърна чернокосото момиче и също се усмихна, после попита: - Къде сме? Това не е къщата ти...
Иън помръкна.
- У Вдовицата Керт. Тя бе единствената, която се съгласи да ни приюти.
- З-защо? - заекна объркано Кайрин.
- Повече няма да се върна вкъщи. - отсече Иън. - Не и докато този глупак баща ми настоява да те изгони просто ей-така и да се оженя против волята си.
Ка онемя за миг, после сърцето й се изпълни с упойваща радост. Значи през цялото време Иън не е бил виновен! Било е грешка, против волята му...
Тя се усмихна още по-широко и ненадейно го прегърна.
- Благодаря...
- Никога няма да те изоставя, глупаче. - рече той и я погали по главата.
Кайрин притвори очи.
- Аз... - започна, но внезапно млъкна.
Кървавочервеният нож блестеше на малката масичка зад Иън. Сякаш копнееше да прибави и неговата кръв към аленото си злато...
Не, не беше сън. Ножът, камбаната на болката, онази жена...
Кайрин се откъсна от Иън и дръпна рязко една завеса от прозорците. Слънцето бе залязло наполовина.
- Какво има, Ка? - попита Иън.
Тя прехапа устна и не отговори.
Как можа да се усъмни в него!? Да се съгласи да го убие!? Защо изобщо го направи!?
"Как мога да съм щастлива..." помисли си тя; сълзите се плъзнаха по лицето й и започнаха да падат по пода, и сякаш падаха като разбити парчета огледало... "Как мога да съм щастлива, щом него го няма?"
Кайрин се обърна към Иън.
- Съжалявам. - прошепна, после го прегърна отново.
И докато той се окопити, нежно го целуна по устните, опитвайки се да вложи цялата си любов в тази целувка.
- Обичам те. - прошепна, усмихна се през сълзи и го докосна по бузата. - Бъди щастлив... и, моля те... не ме забравяй...
След това взе ножа, обърна се и побягна навън. Иън само стоеше и гледаше след нея, объркан и изненадан.
~ ~ ~ ~ ~
Чет Окт 18, 2007 7:21 am
