Elvinger

Elvinger

Елвингър

1. Политиката в Галасия

Отвъд Земята, отвъд Млечния път, отвъд Вселената имаше място, което цъфтеше и се радваше на щастието си, без никой да подозира. Място, в което всички живееха без да познаят омраза, завист и злоба; ала познаваха болката. Галасия, моят свят.
Там живееха три вида същества: магьосници, феи и богове, в съответните две кралства и една империя.
Боговете не бяха, каквито сега си ги представяте. Те бяха смъртни, с много по-малка сила и живееха в Галасия, в империя Ийдна, макар че рядко я напускаха. Приликата със сегашните богове беше, че те също си избираха форма на тялото и сила.
Магьосниците живееха и в двете кралства и бяха най-многобройни. Рядко си позволяваха силата им да избухне, защото тя се лееше от самата им душа и характер и често след магия се изтощаваха много.
Феите също живееха и в двете кралства, но за разлика от магьосниците, те черпеха мощ от природните сили. Бяха най-различни, почти винаги много забавни.
Кралствата бяха Енайлермен и Хейвън. Баща ми – Лубаард VIII, могъщ маг - управляваше честно и справедливо земите на Енайлермен. Кралят на Хейвън – Алас VI, един от феите (защото феите могат да са и от мъжки пол) беше разумен човек, доста забавен и с голяма блестяща усмивка, която почти никога не слизаше от устните му. Императорът на Ийдна, естествено, беше Флейм, богът на Огъня. Вече беше на престола 4500 години. Беше буен, амбициозен и малко разсеян, но управляваше мъдро и справедливо.
Естествено, Галасия си има кралици и императрица. Кралицата на Енайлермен и моя скъпа, обичана майка, беше Ейлинг (не, не боледуваше постоянно ‘-_-); кралицата на Хейвън бе Лорейн, една много красива и умна дама; а императрицата бе Ейр, мечтателната, но разрушителна в гнева си – богинята на Въздуха.
Принцове и принцеси? Хм, да започна от себе си, Елвинг Енайлермен Галасия, втора и законна дъщеря на Лубаард VIII и Ейлинг. Първородна е Маран, но тя е моя полусестра, незаконородена. Нямам братя.
За принцове на Хейвън не знам, но принцеса Ейвран Хейвън Галасия ми е доста добра приятелка.
Принцове-богове и принцеси-богини? Чувах за някакви нови богове - Файър и Уинд, - които контролираха същите сили като родителите си, ала не ги познавах.
Е, не и преди да започне всичко…

2. Елвингър

Всичко започна в една приятна лятна нощ. Много добре знаех, че точно на утринта ще е моят празник и не можах да заспя. Навършването на шестнадесет години. На този съдбовен ден всяко момиче в Галасия отливаше магически пръстен, който беше предназначен само за едного: истинската любов.
Облякох се в магическите си дрехи и се промъкнах в тронната зала.
Тя бе просторна, стените бяха от хоросан. Тронът на татко беше златен, този на майка ми – сребърен; моят и на Маран – бронзови.
Всичко бе готово за отливката – казан с врящо злато и сребро, стомана за пръстена и един сив прашен свитък.
Погледнах часовника. Двеста и осем. (На Земята – 23:59) След една мадара (минута), само след една мадара настъпваше моят ден…
Авурите (секундите) се нижеха в безкрайно очакване…
Да! Двеста и девет!
Разтворих свитъка с треперещи ръце и прочетох заклинанието наум. После взех стоманата, съсредоточих се и тихичко промърморих:
- Piro.
Внимателно, сякаш се страхуваше от нещо, стоманата започна да се нагорещява, докато накрая не прие формата на кръг с поставка за камъче отпред.
Недоволно изгледах поставката и се озъбих:
- Piro!
Пръстенът лумна в пламъци.
“Оппа…”
- Какво си мислиш, че правиш?! – попита скептично един до болка познат глас.
- Ами… - Изведнъж се намръщих. Принцесите НИКОГА не даваха обяснения!
- Е?
- Не давам обяснения на разни селянки.
Усетих как тя кипна, докато тайничко злорадствах.
- Разбира се. – саркастично каза Маран. – Това и трябваше да се очаква. Може и да съм извънбрачно дете, но не съм толкова тъпа, колкото някои други.
Обърнах се с пламнал поглед.
- Какво каза?! – попитах и гласът ми се покачи с една октава.
- Подпалила си пръстена си – и то посред нощ – без разрешението на татко, тъпачке. – уточни тя.
- Знам какво правя, умнице. Гледай. Opir.
Огънят изгасна и постепенно нажеженият до червено пръстен стана сив. Какво се беше получило ли? Нещо като лъвска глава, зяпнала, а в устата й се слагаше камъчето.
- Хм, никак не е зле, Елвинг. – каза Маран, докато го гледаше изучаващо.
- Знам си работата, сестро. – срязах я.
- Злато или сребро?
- Злато.
- Аз предпочитам сребро.
- Маран, ти не си аз.
- Както искаш.
Топнах пръстена в златния казан и изпях заклинанието от свитъка.
- Остава само камъчето. – каза Маран. – Гранат.
- Писнало ми е от този скучен и грозен камък. Не благодаря.
- Но гранатът е символ за рационална и дълбока любов, Елвинг.
- Трънки. Искам рубин – страстна, буйна и красива любов.
- Елвинг, ако сложиш рубин, отношенията може да станат взривоопасни…
- …А ако е гранат – студени и скучни!
- Рубин!
- Гранат!
- Рубин!
- Гранат!
- Рубин!
И тогава видях кралица Ейлинг – мама - да стои на стълбището, взела в ръце една кристална свещ, и да ни слуша.
- Деца, деца. Вдигате страшен шум. – каза тя и грациозно поклати глава.
- Но мамо…
- Елвинг, сложи каквото сърцето ти желае. Не бива камъкът да бъде там по чужда воля.
Погледнах Маран с чувство на превъзходство, след което взех един кървавочервен рубин от полираната масичка в края на залата и го сложих на пръстена. Той заблестя с цялата си прелест.
- Сега си го сложи, мила. Само човекът, който ще е твоята истинска любов ще успее да го вземе от теб.
Кимнах тържествено.
- Е, след като всичко свърши, защо сега да не поспите?

P.S: Предстои редакция на главите!!

3. Крадецът и тайният заговор

На следващата сутрин татко ме повика в тронната зала.
Беше обърнат с гръб към мен и гледаше през прозореца. В залата нямаше никого, освен него, мен и Маран. Тя седеше на трона си с побеляло като на мъртвец лице и несъзнателно поклащаше глава.
- Татко? – попитах леко колебливо. Нещо ставаше.
- А, Елвинг. Добро утро.
Приближих се и седнах на трона си.
- Какво е станало, татко?
Той се извърна и ме погледна. Чак сега забелязах очите му. Преди бяха живи, изпълнени с топлота, а сега бяха студени и пусти.
- Повиках ви тук, за да ви кажа нещо. Откраднаха Сайсъл Дарбъуел.
Поех дълбоко дъх и лицето ми пребледня.
- ОТКРАДНАЛИ СА САЙСЪЛ ДАРБЪУЕЛ?! Правилно ли те разбрах?!
- Да.
Очите ми смениха цвета си: от сини станаха гневно червени. Маран скочи от трона и го изгледа невярващо. Лицето й побледня още повече.
- И ти си допуснал това?! В името на Галасия!!! Свещеният плам Сайсъл Дарбъуел е откраднат?! Но… ти си Пазителят на Сайсъл Дарбъуел. От векове Свещеният плам се е съхранявал от кралете на Енайлермен! Осъзнаваш ли, че Сайсъл Дарбъуел, Дахер Нарнионс и Вахър Тсебел поддържат Галасия жива?! Сайсъл Дарбъуел, Свещеният плам на Огъня беше предаден на теб. Дахер Нарнионс, Свещеният плод на Земята беше за кралете на Хейвън; а Вахър Тсебел, Свещената сълза на Водата – за императорите на Ийдна! Само един единствен може да унищожи Галасия! И ти си го допуснал?! – извиках.
- Да. – Татко затвори очи. – Допуснах ужасна грешка.
- Не, не. Тази грешка не засяга само теб. – казах. – Тя засяга и мен. Аз съм законната наследница и пазителка на Сайсъл Дарбъуел, Свещеният плам на Огъня. И няма да оставя нещата така.
Още преди някой да възрази, побягнах към изхода на двореца.

Малки тъмни улички се ширеха пред погледа ми. Да, крадецът беше тръгнал натам. Сайсъл Дарбъурел, Свещеният плам оставяше смътни следи, които само изключително вещ магьосник в изкуството на Огъня можеше да долови. Е, аз бях, съм и ще бъда такава.
Три феи стояха до високата сграда в края на улицата. Бяха изтънчени и много красиви, облечени в скъпи дрехи. Имаха маски на лицата си. Странен закачулен “магьосник” (Нищожество – можеше само да прави обикновени илюзии. Пхахахахах!) облечен в дрипи се приближи към тях. Беше понесъл Сайсъл Дарбъуел.
Леко се намръщих и промърморих заклинание за Щит (Не е особено силно, но се пробива с доста усилия, за да ме видят; а и без това си имах доста скришни заклинания.) Обаче имаше един проблем – Сайсъл Дарбъуел можеше да разкъса силите ми според волята на този, в който е (Сайсъл Дарбъуел, изобщо, разкъсва силите на ВСИЧКИ същества, свързани с огъня; Дахер Нарнионс – на съществата, свързани със земята и Вахър Тсебел – на тези, свързани с водата.) Така че трябваше доста да внимавам – изключено беше да ме видят, но можеха да ме усетят...
- Е? Донесе ли го? – попита тихо едната.
Поех си дълбоко дъх, щом разпознах баронеса Виймънс Фийлър, една от най-доверените феи на татко.
- Дамз, милиеди. Ей го тука Пламака. – измърмори крадецът. Беше пиян.
“ “Пламака” ли?!?” помислих отвратено. “Ще му покажа аз.”
- Чудесно. Щом вземем и останалите, Господарят ще им види сметката!
Графиня Торент Кърс – една от доверениците на кралица Лорейн, майката на Ейвран. Познах я именно заради странните ударения, които правеше по средата на изречението. Ейвран ми каза, че винаги й се е струвала съмнителна, а аз пък я защитавах...
Плеснах се по челото. Каква глупачка бях.
- Не бързай да се радваш. Може да са изпратили някой след крадеца. – изсъска последната.
Намръщих вежди. Последната ми беше непозната, но гласът й бе странно властен. Малко същества имаха подобен глас.
Отново я огледах и забелязах видимата разлика. Тази изобщо не беше фея, съществените признаци за магьосница не й бяха присъщи. Дрехите й бяха доста по-разкошни, отколкото на останалите, маската й беше някак по-малка, сякаш тази женска форма изобщо не бе истинската й.
“Богиня? Какво прави богиня в Енайлермен?”
Изпитах нещо като паника. Боговете често се ровеха в тайните на непознати магии – ръкописите бяха открити в Ийдна. Не се разрешаваше споделянето им с магове и феи. Татко веднъж ми каза, че боговете правели магии по някакъв неразгадаем начин. (При маговете и феите магиите лесно могат да бъдат доловени, тъй като има определени елементи, стъпки, които трябва да се спазват стриктно. Боговете обаче се бяха научили да ги премахват и да пристъпват направо към действие...)
Освен това можеха да усещат неща, недостъпни дори за най-мощните магьосници. Единствено и само благодарение на късмета бях все още незабелязана. Само още една малка грешна стъпчица, и щях да се издам.
Графинята лекомислено се засмя.
- Да са изпратили! Хах! Докато се усетят, вече ще сме надалеч! При самия Господар!
- Не подценявай принцесите, Торент – рязко каза баронеса Виймънс Фийлър. – Доколкото ги познавам, ще обърнат всяко дърво и камък на пътя си, за да намерят Свещения плам!
Торент Кърс я изгледа с пренебрежение.
- И какво толкова могат да сторят шепа мърляви момиченца, още сукалчета, на същества от Трите Рода? Ще ги смачкаме като едното нищо!
Непознатата богиня я изгледа. Ненавистта се четеше открито в очите й.
- Мислиш ли, че ако наистина бяха такива нещастници, Той щеше да прати именно нас, а не някое от онези омагьосани малки момченца?! – изсъска богинята. – Принцесите са много по-опасни, отколкото си мислиш, Торент. Виждам силата им така, както наблюдавах изпадналите в отчаяние народи при Атлантия. Внимавай с тях. Сега може да са просто малки момиченца, но утре…
- Това са само празни приказки, Амарил!
Името ми дойде като гръм от ясно небе. Амарил?! След трийсет хиляди и осемстотин години?!
Преди петдесет хиляди години, незнайно откъде, се появили черкроните – Четвъртият Род, и най-страховитият от всички, стъпвали някога по Галасия. От хрониките в Главната библеотека в двореца се знаеше, че са били най-могъщите войни, и че били недосегаеми за магиите. Боговете все още не били открили тайните магии. Народите изпаднали в паника. С всяка изминала мадара черкроните завладявали все повече и повече земите им. Отчаяни, те се събрали в древната, вече несъществуваща крепост Атлантия, за да помислят какво да правят. И тогава, едно обикновено селско момче, което любопитно се било скрило в един голям шкаф и слушало разгорещените спорове на съветниците и кралете, получило прозрение. Пред смаяните погледи на държавниците, момчето изскочило от шкафа и заговорило в транс:
“Навръх нощта на Надземния ден, когато Аехро изгрее цяла (Аехро е галасианската Луна), по Атлантските хълмове ще препуснат двете сестри – Белите богини - с Незнайната магия, която ще поведе Трите Народа към висините!” Кралете се почудили на думите на момчето, ала те вдъхнали в тях последна искрица надежда. На следващата нощ, щом Аехро изгряла в целия си блясък, от хълмовете наистина се появили две млади жени, препускащи на бели коне. Наричали се Аларейл и Амарил. Народите ги посрещнали с изумление и в един миг всички, дори самият император на Ийдна, паднали на колене пред тях, молейки за спасение.
За сраженията на великите Аларейл и Амарил се носеха какви ли не предания. Но едно се знаеше със сигурност: след последната битка при Атлантия черкроните били разгромени и избити. Вдигнали се велики пиршества в тяхна чест. Но в края им по-малката сестра - Амарил -загадъчно поклатила глава и казала: “Не цялата раса на черкроните е заличена. Те ще се върнат, и то по-силни, Аларейл.”
“Затова – отвърнала Аларейл, - ще преплета силите на Галасия. Те ще са вашите Щит и Оръжие. Пазете ги.”
Тя протегнала ръка и извадила един пламък от огнището, който сложила в златния си бокал. “Това е Сайсъл Дарбъуел. Съсредоточието на Галасианския Огън. Пазете го, магьосници на Енайлермен.”
После взела една ябълка от близкия поднос. “А това е Дахер Нарнионс. Сърцето на Галасиансата Земя. Пазете го, феи на Хейвън.”
Протегнала ръка към насълзените от благодарност очи на съществата и взела една сълза. “Вахър Тсебел. Същността на Галасианската Вода. Пазете го, богове на Ийдна.”
След което двете сестри понечили да станат и да си тръгнат, но някой от народите казал: “Недостойни сме за тези дарове, пресвета Аларейл. Ами ако не успеем да ги опазим?”
Аларейл се спряла и се извърнала с думите: “Дадох ви съсредоточията на три от четирите сили на Галасия. Четвъртата, най-мощната и най-неконтролируема, която беше единственото средство, за да победим черкроните, и която не беше по силата на никой от вас, няма съсредоточие. Тя е цялата сама по себе си. Може би някои от вас ще съумеят да се научат да боравят с нея, но никой никога няма да може да улови същността й. Ако изчерпите всички възможни средства, търсете онзи, който съумее да я призове на помощ.” След което се обърнала и си тръгнала заедно със сестра си. Повече никой не ги видял.
И ето, че сега пред очите ми стоеше Амарил, по-малката Бяла богиня, която спасила народите от поражение, и участваше в таен заговор за отнемането на даровете на собствената й сестра!
Защо? Защо го правеше?
Внезапно Амарил рязко си пое дъх и заяви:
- Тук има някой!
Трепнах и трескаво започнах да се гълча наум. В цялото си изумление съвсем бях забравила да поддържам защитите на Щита. И ето, че Амарил ме беше открила.
Но стореното беше сторено. Внезапно и с един-единствен удар Амарил разби защитите ми и пред погледите на всички се появих.
- А уж били малки момиченца, а, Торент? – косо я изгледа Виймънс.
- После ще се дърлите – сряза ги Амарил и ужасяващо пристъпи към мен. – Той ще се зарадва, щом му доведем и нея.
Ядосах се. Ръцете ми пламнаха току под носа й и запратих огнено кълбо към нея.
Тя само въздъхна.
- Днешните деца… - каза и само с един поглед кълбото изчезна. – Виждам, че магьосниците никак не са се променили през последните петдесет хиляди години. Не знаеше ли, че Сайсъл Дарбъуел неутрализира огън, Елвинг?
Скръцнах ядно със зъби и присвих очи.
- Върнете го – казах. – Той принадлежи на баща ми.
Амарил ме изгледа някак особено и понечи да каже нещо.
Но беше прекъсната от внезапния зелен облак от прах, появил се незнайно откъде.
Крадците се закашляха и закриха очи с ръце.
- Какво става?! – кресна Виймънс. Викът й бе заглушен от кашлицата.
- Земна фея! – процеди през зъби Торент.
Обърнах се и срещнах хладния поглед на Маран.
Тя въздъхна и попита:
- Докога ще трябва да те избавям от неприятности?
Бях подготвила хаплив отговор, но езикът ми се завърза.
- Хайде! – подкани ме Маран. – Да се махаме оттук!
- Ами Сайсъл Дарбъуел?! – викнах аз.
- Сега не му е времето. След по-малко от минута вълшебството ще се разпадне, твърде силни са. Да вървим!
Хвана ръката ми и ме задърпа. С неохота побягнах с нея.

P.S: Предстои редакция на главата

4. Пламъкът на Сайсъл Дарбъуел

Спряхме се до един ъгъл, задъхани. Маран огледа улицата предпазливо, но нямаше жива душа.
– Мисля, че тук сме в безопастност. – заяви тя.
– Какви ги приказваш? – попитах я с насмешка. – Как така крадците ще преследват преследвачите си?
– Млъквай. – сряза ме сестра ми. – Имаме късмет, че не забелязаха какво става всъщност.
Тъкмо щях да я попитам за какво говори, когато ме прекъсна:
– Защо не си си направила Щит!?
– Направих си, но…
– Толкова си завеяна! – въздъхна тя театрално.
– Това беше Амарил, Маран! Бялата богиня!
Маран ме изгледа невярващо.
– Какви ги приказваш!? Да не си полудяла!?
– Тя е! Тя е заповядала Сайсъл Дарбъуел да бъде откраднат!
– Невъзможно! Бялата богиня Амарил е мъртва, а и дори да е тя, никога не би откраднала Сайсъл Дарбъуел. Ако бе пожелала, татко сам щеше да й го даде, не мислиш ли?
Отворих уста, за да кажа нещо, но така и не се сетих за подходящ отговор.
– Във всеки случай, да се връщаме в двореца. – въздъхна Маран. – Няма да понеса втора битка с тях.
– Ами Сайсъл Дарбъуел! Как ще се върнем без него!? – избухнах аз. – Не можем просто да се откажем!
Маран ме погледна някак особено.
– Не мислех, че си чак пък толкова глупава.
Изгледах я недоумяващо.
– Какво имаш предвид!?
Маран само въздъхна и се обърна с гръб.
– Да тръгваме.
– Ама какво имаш предвид!? – настоях аз.
Тя се усмихна загадъчно.
– Ще разбереш.
"Какво става, в името на Галасия!?" викнах си наум, но нямах друг избор, освен да я последвам към двореца.

– Не го намерихте, нали? – попита татко, с все така зареян поглед през прозореца.
– Всъщност можехме да го вземем, но благодарение на Маран нищо не стана. – измърморих аз.
– Узнахме кои са похитителите, а това е най–важното, Елвинг. – вдигна пръст тя.
– А сигурността на Галасия не е, нали! – избухнах аз.
– Стига! – прокънтя гласът на татко.
Замълчахме, а той се обърна към нас. Изглеждаше… разтревожен, както никога досега. Изплаших от скръбта, която се криеше в очите му… Какво ставаше?
– Предсказанието на Аларейл се сбъдва. Трябва да побързате.
– За какво говориш? – попитах рязко. – Какво предсказание!?
Той не ми обърна внимание.
– Готови сме. – каза Маран.
– Тогава ще тръгнете веднага. Наредил съм да ви приготвят багажа ви и конете.
– Някой ще ми обясни ли какво става!? – избухнах.
Татко ме хвана за раменете и улови погледа ми.
– Сигурността на Галасия зависи от теб, Елвинг. Сега Пламъкът на Сайсъл Дарбъуел е в теб.
Изгледах го неразбиращо.
– Какво имаш предвид? Как така Пламъкът е в мен, та нали Сайсъл Дарбъуел е...
– Онези, които ламтят за силата да унищожават, ще те преследват. Защото сега ти си пазителката на Пламъка. Не позволявай да ти го отнемат. И си върни Сайсъл Дарбъуел колкото се може по–скоро, защото с всеки изминал ден бремето ще става все по–трудно… Но стига приказки. Време е да тръгвате. Сбогом, Елвинг.
После ме целуна по челото.
– Сбогом, Маран. – след което целуна и нея. – Грижи се за сестра си.
Тя кимна, после се обърна и излезе, повличайки ме със себе си през градините право пред огромните конюшни, където ни чакаха белият ми жребец Трагъс и черната кобила на Маран.
– Какво беше това!? – викнах й аз и се отскубнах.
– Друг път ще ти обяснявам. – отсече тя.
– Мразя като започнеш с това! – избухнах.
– Нямаме време. – заяви Маран и се качи на кобилата си.
– Поне кажи къде отиваме! – кипнах, слагайки крак на стремето на Трагъс.
– Към Хейвън. – отвърна сестра ми и хвана юздите. – Следващата им цел със сигурност е Дахер Нарнионс.
– Откъде знаеш? – попитах подозрително.
– По–добре да се маскираме. – отклони разговора Маран и се преобрази в обикновения си образ, който използваше за пред хората, когато не искаше да я забележат, на средна на ръст девойка с дълга черна коса и кафеви очи.
Въздъхнах и също придобих своя обикновен вид. Вече не бях високата дългокоса красавица с магнетични менящи цвета си очи, а ниско момиче със стърчаща във всички посоки сламеноруса коса, непривличащо никакво внимание.
Маран ме изгледа критично:
– Колко пъти ти повтарям да си сресваш косата, Елвинг?
– Млъкни! – озъбих се. – Ти си тази, която каза, че не трябва да привличаме внимание!
Тя не отговори, но скептичният й поглед казваше достатъчно.

/следва продължение/

P.S: Тази глава е редактирана!

а пърпс много сладко. продължавай все така^^

Мерси! ^^
Всъщност става наистина интересно чак към средата на цялата творба, а аз все още съм едва в началото >.>

Звучи много готино 8) Можеше да поразкажеш още няколко
неща за семейството, обстановката в страните и т.н. ,
но предполагам, че по-нататък ще се изяснят доста неща.....
:arrow: Стана ми интересно и
за Маран.... защо тя единствена от сетрите знае всичко,
за което говореше бащата....??? Ааа, да знам,
ще трябва да почакам и да разбера в
следващите части :) :king: :queen: