RPG - начало [open]

Тихият ветрец раздухваше нападалите по улицата листа и сваляше още много от дърветата – с цели дузини на порив. Есента се бе приплъзнала в малкия град почти неусетно, завладяла бе дърветата и тревите, но още не бе заляла с пороища улиците, и всичко изглеждаше мрачно и убито на фона на ярките жълти и червени листа.

Канашими Айен крачеше надолу по хълма, преметнал училищната си чанта през рамо и зареял поглед в сивкаво-синьото небе. Баща му бе излязъл на разходка много рано и се наложи сам да си приготви закуска – нещо, което умееше, но не беше свикнал да прави. Сандвичите не бяха особено успешни, но свършиха работа.

Взе един завой покрай супермаркета на ъгъла и продължи наляво, по посока на улица Каретай, успоредна на училищната, като прекрачваше плочките през една – стар навик от някогашните разходки с дядо му, който имаше невероятно дълги крака и с една крачка взимаше почти цял метър.

Забеляза няколко ученици – по принцип тръгваше с една мисъл по-рано от обичайното за училище и не срещаше много хора по пътя. Днес, обаче, сигурно заради по-топлото време, няколко момчета и момичета бяха излезли по-рано – малка, весела групичка, която вървеше на петдесетина метра пред него и разговаряше весело.

Озърна се леко, и мерна с периферното си зрение високо русокосо момиче, крачещо енергично от неговата страна на улицата, с малка чанта на гърба и обичайната за неговото училище момичешка униформа.

Шумната групичка бе напреднала солидно и след миг зави към последната улица, тази към училище. Никой друг не остана на тази пряка, освен тях двамата.

Русокосото момиче бързо го настигна, и малко преди да го подмине, подскочи и нещо блестящо се откъсна от врата й и падна на средата на пътя. Тя притича и грабна малката метална вещ, след това се върна обратно.

Миг преди да стъпи отново на тротоара, син автомобил профуча на косъм от нея. Тя изпищя и падна на коляно, хващайки се за крака си.

Айен се спря и се обърна. Тя държеше прасеца си и охкаше, а през пръстите й течеше кръв. Приближи се, докосвайки с ръка Смали в ръкава си.
- Бронята беше обърната и ме поряза.-процеди през зъби девойката, когато го забеляза.-Пълно безобразие. Тези хора не знаят как кара и не гледат къде карат, пък и...

Айен клекна до нея, запуши устата й с ръка, за да спре с oърдоренето, и измъкна Смали от ръкава си. При вида на ножа очите й се разшириха и протеста и замлъкна, но когато той го вдигна пред раната и тънки нишки бяла светлина пропълзяха по кожата й, затваряйки раната, замлъкна.

Айен се изправи, прибра ножа обратно в ръкава си, и тръгна надолу по пътя.

Момичето огледа невярващо крака си, избърса част от кръвта и установи, че раната е напълно затворена.
- Хей, чакай!.-подвикна след момчето, и с няколко крачки го догони.- Това беше магия, нали?
- Не.-отрече момчето.
- Как да не беше, нали видях тази светлина, и...
- Да, беше магия.

Внезапно прекъсната в своята тирада от безмислени доводи, девойката се сепна, после продължи да върви до него.
- Ти си от моят клас, нали? А...
- Знам.

Тя съвсем го зяпна, и изсумтя.
- Не ме прекъсвай. Аз съм Вивиан, благодаря за помощта.
- Няма за какво.-продължи мълчаливо надолу към училище Айен, без да влиза в разговор с
разговорливата девойка.

Половин час по-късно звънецът би за първи час.

Докато протичаше случката с Айен и Вивиан, Савин Етеролт се завъртя на другата страна в леглото си и стисна кафявата кожена възглавница още по-силно, като измърмори нещо насън. Меката калъфка не издържа на острите й, лакирани в тъмночервено, дълги нокти; изпука силно и се разпра.
Главата на Савин потъна в белите гъши пера и тя нямаше друг избор, освен да се събуди. Полукотката вдигна сънено глава, отметна тежките вълнени одеала и се протегна, при което опашката й се изопна и заприлича на катраненочерен червей с огромна дължина. Момичето погледна възглавницата и въздъхна. Вече за четвърти път се случваше.
Тя се взря в ноктите си. По нищо не се бяха променили от предишния ден... с изключение на цвета. Савин отлично си спомняше, че миналата вечер бе променила окраската им в лимоненожълта... Сутринта бяха в същата червена багра. А завчера ги бе лакирала сини.
Историята с ноктите се повтаряше вече от три седмици. Колкото и да се опитваше да промени цвета им, на сутринта винаги това червено, напомнящо страшно на кръв, се завръщаше... също както кошмарите, които не я оставяха нощ след нощ.
Савин потръпна и се насили да не мисли за това. Изправи се, отиде до огромното огледало с многобройни извивки на отсещната стена и впи поглед в отражението си.
Видя висока девойка с магнетично червени очи, облечена в къса, изрязана оранжева нощница. Савин никога не носеше пижами заради опашката си, независимо от сезона. Прокара пръсти по краищата на дългата си пшениченоруса коса и се усмихна неразгадаемо. Продължи нагоре по кичурите, докосна корените и стигна до големите черни котешки уши. Внезапно свали ръцете си и отвори едното шкафче на малкия бял скрин, намиращ се вляво от нея. Извади две бяло-сини халки на обеци и ги намести на лявото си ухо, като внимаваше да не го докосва. Бръкна отново в шкафа, този път за една оранжева пластмасова огърлица и я постави на изящната си шия. Накрая съблече нощницата и плавно приплъзна грубата сива училищна униформа по тялото си. Огледа се критично в огледалото, позамисли се и разкопча две копчета. Взе един жълт "колан", който удивително приличаше на копринен шал, и го завърза през кръста си.
Полукотката отново се вгледа в ноктите си, чудейки се дали да не промени баграта им, но се отказа. Така и така на следващия ден щяха да възвърнат червената си шарка...
Савин сви пръсти, скривайки ноктите си. Знаеше причината за цвета, осъзнаваше защо всичко започна преди броени дни, но не желаеше да я приеме... Тази кръв, символ на вечния грях...
Савин тръсна глава и отново пропъди мислите си. Припряно сгъна завивките на леглото и ги прибра в голямата черна дъбова ракла. Възглавницата - изхвърли. Накрая взе прокъсаната си раница и се запъти към училище.
Изумруденият й часовник показа, че е закъсняла. Савин изпуфтя като парен локомотив и вдигна комично поглед към небето.
"Торий пак ще обяснява надълго и нашироко познатата на всички ученици тема за закъсненията" помисли си с досада по адрес на учителя по японски.
Никога не бе разбирала този предмет и никога нямаше да го разбере, знаеше си го. Нищо вековно не я влечеше, нямаше усет към древното. Предпочиташе физическите упражнения пред магията. Но въпреки това я чувстваше отдалеч, разпознаваше аурата на маговете, като че ли това бушуваше в кръвта й. Савин се опитваше да притъпи този усет, но не успяваше. Той беше част от нея и полукотката не можеше да промени това.
Внезапно до сетивата й долетя някаква магия, която буквално й подейства като мокър парцал. Савин пребледня и спря, поемайки си дълбоко дъх. Не беше свързана с елементите, не бе бяла или черна. Тя се вгледа в треперещата си ръка и с ужас забеляза кръвта, процеждаща се от пръстите й.
Очите й се разшириха. Полукотката стисна юмрук, влезе в училището и отиде в баните. Положи ръцете си на една мраморна мивка под чешмата и остави студената вода да измие горещата червена течност, след което намокри и лицето си. После се взря в ноктите си. Цветът им бе придобил яркорозов оттенък. Савин сви пръсти и загадъчно се усмихна.
"Значи в училището си имаме мощен магьосник... чудя се кой ли може да е."
Тя въздъхна и се отправи към класната стая.
Веднага щом отвори вратата, мирисът на магия отново долетя. Савин се стресна и погледът й падна върху бъбрещите й съучениците, които й заприличаха на сиви сенки, и като че ли премина през тях към задните редици. Там безмълвно седеше един, който не приличаше на останалите, около него като че ли се носеше смътна светлина... аура.
"Айен Канашими", осъзна тя и отново се усмихна мистериозно. "Започва да става все по-интересно..."
Савин седна на чина си, и макар че учителят по японски, както тя предвиди, прахоса часа в обяснения за закъснението й, усмивката й не слезе от лицето.

- Eien sagashite hitomi wo tojita - прошепна някой отзад на Савин.
- Какво?!? - не чу момичето.
- Толкова ли си глуха!? - промърмори чернокоската отзад.
- Чакам, госпожице Етеролт - беше се опрял учителят на бюрото си.
- Eien sagashite hitomi wo tojita - повтори Сав.
- Значи сте внимавали - намести очилата си господина и продължи нататък.
Савин се нацупи и пак се забля нанякъде.Докато момичето зад нея погледна през прозореца.
" Днес е 15, ще има пълна луна... " - изтръпна Ло.
Тя имаше тайна... която никой не знаеше, а и искаше да си остане тайна за всички.В полунощ беше вълк.Порастваха й опашка и уши и слухът и обонянието й бяха много добре развити.Но като беше в нормалната си форма, нямаше същия развит слух.
Изведнъж Савин и Вивиан(които бяха пред нея) започнаха да си шепнат.
Лоларин чуваше само отделни части от изреченията им.Но като съдеше по тона и израженията им веднага се досети,че е нещо много потайно.
Тя реши да се разсея и погледна настрани.Там седеше Айен,сам на чин и записваше всичко каквото учителят казваше.
" Не знам защо, но на това момче хич не трябва да му се има вяра... Твърде е странен "
Айен видя с периферното си зрение, че тя го гледа и той я погледна.Момичето веднага отмести погледа към учителя и взе химикала си.
- Мерси,но нямаше нужда - рече Савин след часа.
- Да бе,сигурно - скръсти ръце Ло.
- Ей,момичета!Чакайте! - тичаше към тях Вивиан.
- Между другото,какво си говорихте вие двечките?!? - спря се Лоларин.
- Е, всичко ли трябва да знаеш! - намуси се Сав.
- Кажи, иначе ще стана нетърпима - оплези й се Лол.
- Хубаво де, тъкмо си говорехме, че... - но изведнъж замлъкна.
Айен минаваше по коридора и след като се отдалечи Савин пак понечи да заговори, но Вивиан изстреля:
- Айен Канашими има лечебни сили!
- Знаех си!Знаех си, че има нещо такова!Твърде е потаен! - каза Лоларин.
- Че ти да не би да не си потайна!?Значи и ти имаш някакви сили? - обади се Савин.
- Не, аз нямам! - излъга момичето и продължи напред.

Вивиан изостана назад, гледайки подозрително Лоларин. През главата й мина мисълта, че държанието й е странно. Последните думи, които изрече, й се сториха изкуствени.
„Дали пък…?” – замисли се тя. – „Нееее, глупости! Не може всички хора да са като него. Трябва да има и нормални личности. Но…”
Тя прекъсна потока от размишления, който напираше в главата й, защото забеляза, че двете момичета се бяха отдалечили доста и се затича, за да ги настигне.
- Хей, момичета! – викна Ви след тях, но те не се спряха. – Ехоооо! Ей… ще ме изчакате ли?!
Тогава забеляза, че те бяха тъкмо на прага на вратата, водещ към училищната градина.
- Аа, няма да се откажа! – заяви и решително закрачи към вратата.
Точно на прага тя се спря. Обзе я едно приятно чувство. Стоеше като вцепенена и наблюдаваше градината. Листата на дърветата бяха обагрени в жълто-кафеникави багри и нежно шумоляха, подухвани от слабия ветрец. Храстите, чийто голи клони стърчаха, изграждаха нещо като плет, който ограждаше цялата градина. Тук-там бяха разцъфнали хризантеми и едно прекрасно ухание се носеше из въздуха. Есента – любимият й сезон.
В този момент вятърът духна по-силно и се заигра с русата й коса, но Виви повдигна ръка и механично оправи прическата си. Цялата тази атмосфера я опияняваше и тя продължаваше да стои неподвижно, но бе обезпокоена от група ученици, минаващи покрай нея.
- Хей, мръдни малко! Човек не може да влезе от теб! – каза й едно от момичетата.
- Какъв ти е проблема? Да не би да ти преча на движението или ти си прекалено малоумна, за да ме заобиколиш? – изстреля Ви. – Добре, ще се мръдна специално заради теб – каза го с насмешка и продължи – Един съвет от мен - тази шнола не отива на цвета на очите ти.
Момичето смутено побърза да влезе, като казваше на приятелите си, че не си струва да се занимават с такива като Вивиан, която само се усмихна на злобните им коментари. Но вместо да си губи времето с тях, реши да потърси Савин и Лоларин. Огледа се наоколо и видя, че са седнали на най-отдалечената пейка.
„Какво ли си говорят?” – замисли се. – „Е, това не е важно. Сега ще си разясня някои неща.” – и закрачи към мястото, където бяха двете приятелки.
Като наближи, тя забави хода си и каза още отдалеч:
- Здравейте! Ъм… мога ли да седна при вас?
Момичетата се спогледаха, обаче само Лоларин й отговори:
- Разбира се, заповядай.
Виви седна до тях, но забеляза особения поглед на Сав, който я накара да сведе глава, макар че това рядко се случваше. И за да се измъкне от неудобната ситуация и да ги предразположи към разговор, попита:
- Не смятате ли, че есента е прекрасен сезон?
- Да! – ентусиазирано каза Ло, но приятелката й я побутна с лакът да млъкне.
- Вижте! – и посочи към входа на училището, където точно в този момент Айен влизаше в сградата. Със затварянето на вратата, звънецът за влизане би.
- Колко странно, сякаш предварително знаеше, че часът започва… - промърмори Вивиан.
- Моля? – попита Савин.
- Не, нищо! Хайде да влизаме.

Последният звънец би миг след като остави писалката си на масата и посегна към чантата си. Макар и просто човек, чувството за време и осезаемостта на Айен бяха малко по-развити от нормалното.

Прибра нещата си в чантата и стана, едновременно със останалите 30 души в класната стая, но не се запъти веднага към изхода – поради две причини.

Първо, кроткия допреди мигове клас се бе превърнал в тълпа, която погълна разстоянието до вратата и почна да се изсипва навън под напора на тези вътре. И второ, усещаше нечии погледи върху себе си целия ден.

Най-вероятно вследствие на крайно неразумното му използване на магия. Бе се притеснил, да не би девойката да е наранена по-тежко, и докато се усети, бе измъкнал Смали. Е, вече беше късно да съжалява. Дано успееше да се оттърве леко от тези, чиито интерес е привлякъл.

Както предположи, накрая на тълпата бяха три девойки, една от които беше тази, която излекува сутринта.

Тази, която беше с гръб към него, и се опитваше най-успешно от трите да не се издава, че го е зяпала, беше русокосата Савин Етеролт. Бе запомнил името на всички в класа си, въпреки че почти никога не ги ползваше, пък и тя се беше запечатал в ума му с една особена, игрива усмивка и странна аура. В момента въпросната аура беше като настръхнала писана.

Фаядо Лоларин бе особено момиче, и с не по-малко странна аура. Всъщност, виждайки ги една до друга, Айен осъзна, че най-обикновена изглежда Вивиан, въпреки че дивата й усмивка компенсираше липсата й на „мистичност”.

Вдигна поглед и го насочи към тях. Не искаше да го прави, но ако те смятаха да продължават с това, трябваше да се оттърве възможно най-леко и деликатно.

Дълбоко в душата си се пресегна и докосна черната топка, която носеше името Енма Даийо... докосна я, и цялата му същност потрепна в ужас. Само лекото побутване накара пулсиращата черна маса да пусне пипала, които се вкопчиха в Аматерасу и я притиснаха около себе си.

След миг богинята се отърси от тях, но през това време Айен прати един поглед по посока на девойките, поглед, изпратен от неговите очи, но потопен за миг в мрака и ужаса на Енма Даийо.
Савин се бе обърнала леко към него, тъкмо навреме, за да срещне погледа му, Вивиан го зяпаше съвсем откровено, а Лоларин го гледаше с едно око.

Въздухът внезапно се сгъсти, и макар за него Аматерасу да се беше погрижила, можеше почти да усети студа, който почувстваха момичетата. Трите потрепериха, жилите по ръцете им се стегнаха, очите им се разшириха. В следващия миг...

- Какво става, момичета, излизайте вече.-рече учителят, който най-накрая беше оправил бюрото си и се приближи към вратата. Махна с ръка навън и ги изведе.- и ти, Канашими Айен.

В следващият ми, вече навън, Айен осъзна пълния си провал – стоеше сам в коридора с трите момичета, в почти празното вече училище.

Първа се осъзна Савин и си пое дълбоко дъх. Очите й смениха цвета си от кървавочервени в почти черни. Тя се взря продължително в Айен със също толкова странен поглед, колкото усмивката й, която се стопи мигновено. После се обърна и си тръгна, без да изчака Лоларин и Вивиан, които още стояха като треснати от случилото се. Не забеляза как по пода след нея започнаха да се стичат капки кръв... но кръв с по-тъмен отенък от обикновената.
Савин сви юмрук и усети течността, но нищо не направи по въпроса. Бе твърде шокирана, за да мисли.
Кръвта във вените й бушуваше, и тя знаеше защо и се ужасяваше.
Стисна главата си с ръце, опитвайки се да отклони мислите си, но не можа. Кръвта се размаза по косата й, но заприлича по-скоро на много тъмночервени кичури, отколкото на такава.
Зовеше я към него. Към погледа на Айен. Не, не на Айен, на другия...
Савин потрепера. Знаеше го. Че и в нея се крие подобен бяс.
Тя отново стисна длан. Не. Нямаше да му се подчини. Кръвта бе грешна, грешна, грешна......
Вървеше като в транс по улиците и за малко един шофьор да я блъсне, но в последния миг той наду клаксона. Савин се стресна и отскочи настрани, а от автомобила долетяха проклятия. Тя не им обърна внимание и продължи по пътя си.
Но в главата й зовът продължаваше да кънти... Савин стисна очи, борейки се със себе си и влетя в апартамента.
Само едно можеше да я спре. Савин огледа лудо стаята, ръцете й видимо затрепериха. И тогава очите й се спряха в спасителната сламка.
Рисунката. Парчето рисунка...
Погледът на Савин омекна, ръцете й се спуснаха надолу, а тайнствената усмивка се възвърна на лицето й. Кръвта спря да капе.
Но само засега, знаеше Савин. И въпреки това й стигаше...
Тя въздъхна и реши да се измие, после премисли и направо си взе душ. Водата пречисти ума и съзнанието й и я успокои, но с нищо не промени факта. Кръвта я зовеше към другата страна...
Савин тръсна глава. Трябваше да внимава. Но в сърцето си все още таеше любопитство... Трябваше да научи повече, за доброто на всички.

- Хей, ама какво й стана!?!? - учуди се Лоларин.
- И аз това се питам - рече Вивиан.
- По-добре да не се доближаваме до този човек - хвана Лол, Ви за ръката и я издърпа навън.
- Ча... - започна Айен, но те вече бяха излезли.
- Но той е добро момче - каза Вивиан.
- Моля!?!? - не повярва на ушите си Лоларин - Не видя ли как реагира тя и избяга!?Тук има нещо!
- Не знам,аз мисля,че не би сторил зло на никого - отметна кичур от косата си русокоската.
- Няма значение, той не е толкова важен,чао Виан. - помаха й чернокоската,която пое надясно.
- Чао,Лол! - усмихна се Ви и продължи наляво.
Слънцето напичаше все така усилено и нямаше следа от облаци в небето.Улиците бяха все така пренаселени с хора, главно ученици,които бързаха за училище.През целият път Лоларин се чудеше какво ли й е на Савин, докато най-накрая не стигна у тях.
- Мамооо - провикна се момичето.
Отговор не последва.
- Хм,сигурно е до магазина - протегна се Лол и отиде в стаята си.
Написа домашните си и пусна телевизора.Нямаше нищо интересно и реши да прочете някоя книга.Отиде в старата библиотека на тавана и се разрови.Намери някаква научнофантастична книга и се зачете в нея.Не след дълго - потъна в меката си възглавница и заспа.
Събуди се в полунощ, чу вълчешки вой, точно както първия път.Очите й придобиха катранено черен цвят и й порастнаха уши.Момичето още повече се изплаши, когато някой почука на вратата й.Притаи дъх и се зави през глава.Никой не влезе.Лоларин реши да излезе навън,за да не влезе някой в стаята й.Излезе през вратата и се запъти към старата библиотека.
" Тук никой няма да ме открие " - затвори вратата момичето.
И точно когато се обръщаше се спъна в нещо.
- Ауч! - изсумтя Лоларин.
Погледна надолу и видя стара тетрадка с вълк на корицата.Имаше и етикет на който пишеше " Дневик на Жозефин Фаядо " .Лол не искаше да го отваря, но нещо нея я подтикваше.Накрая любопитството й надделя и тя отвори старата тетрадка на средата.В нея пишеше следното :
"07.09.1946
Имам лоши новини, днес стана един инцидент с анимат, който се превръща във вълк... Нападна семейството ми и разкъса сестра ми... Всички намразиха аниматите и вълците... Не знам кой беше този анимат, но наистина беше зловещ.Много съм объркана, мама каза, че ще се местим...Все още не мога да повярвам, че сестра ми я няма..завинаги..."
" Какво!? " - изпусна дневникът на земята Лоларин и се отдалечи на няколко крачки.
" Те мразят нас - аниматите... и аниматите вълци... " - помисли си чернокоската - " ще им навлека само тревоги и беди... но аз не съм искала да съм такава... просто стана... Какво правя тук!?!? " - въпросите все повече и повече я объркваха.
Тя реши да си отиде веднъж за винаги и знаеше кой щеше да я подслони.Не искаше да остава и минута повече.Слезе тихичко по стълбите, но щом го стори чу счупване на чаша.
Средна на ръст русокоса и синеока жена на име Аделейд беше слязла в кухнята, за да пие вода.Това беше майката на Лоларин.Момичето, което сега беше вече вълк, не смееше да мръдне.Аделейд потрепера, мигом се завъртя и взе телефона.Набра номера на полицията, а после на майка си и когато затвори, се огледа за животното.Нямаше и помен от него.
Когато полицията дойде и когато видяха, че е фалшив сигнал я помислиха за луда.
- Сигурна ли си, че си видяла вълк? - попита майка й.
- Д-д-д-да - трепереше Аделейд.
Имаше вид на изтерзан човек.
Полицаите написаха някакъв адрес на бабата и й го подадоха, след което си отидоха.
- Хайде скъпа, отиваме на сигурно място... - хвана я за ръка старицата.
" Къде отиват? " - помисли си Лоларин, която наблюдаваше всичко от покрива на къщата.
Баба й запали колата и отпрашиха нанякъде.Листът от полицаите стоеше на земята.Лоларин бавно бавно заскача и се озова на земята до листчето.
Най-отгоре пишеше :
" Заведение за психично болни "Свети Метрой""
- МОЛЯ!? - извика почти ръмжейки Лоларин - Значи не ме вижда за първи път!?
След тази случка момичето беше много разстроено.Почти се зазоряваше.Тя бързо се отправи направо, оставяйки къщата напълно пуста...

След раздялата с Лоларин, Вивиан сви вляво и пое по оживената улица, но не забелязваше никой от минаващите покрай нея хора. Беше се вглъбила в мислите си и вървеше механично, по навик. Размишляваше за всичко, което й се случи днес. Първо Айен, който излекува раната й с магия, след това срещата с двете приятелки…
Изведнъж тя спря. Беше на прага на къщата си, но не й се прибираше. Не искаше да стои у дома, трябваше да се разходи и да помисли над днешните събития. Затова отключи, бутна вратата и пред нея се показа добре познатия й пуст коридор. Събу се и остави чантата си на масичката, която стоеше близо до закачалката. Огледа празната стая, въздъхвайки. Липсваха й моментите, в които кака й я посрещаше.
Набързо прекоси коридора и влезе в стаята си. Преоблече се чевръсто и излезе, оставайки празната къща зад себе си.
Тръгна отново по улицата, която водеше към училището. Вървеше бързо и не забеляза как без малко не се блъсна в едно момче. На първата пресечка сви вдясно и продължи по друга улица. Тя беше по-тясна и безлюдна от предишната, но Виви не се спря, продължи да ходи, макар и по-бавно. След малко улицата свърши и тя стоеше пред обширен парк.
- А! Къде пък стигнах? – момичето се стресна от унеса си. – Е, все едно… важното е да не съм си в нас. Не ми се стои в онази подтискаща обстановка. – и влезе в парка.
Растителността беше много красива и при други обстоятелства непременно щеше да й се полюбува, но сега тя нямаше намерението да се наслаждава на гледката. Затова седна на близката пейка, отпускайки главата си на облегалката.
„Сънувам ли?” – помисли си Вивиан. – „Нима всичко, което ми се случи днес е истина? Възможно ли да е има хора със свръхсили?” – намръщи се в знак на отрицание.
„Но…” – вдигна главата си, насочвайки поглед към крака си. Прокара бавно пръст на мястото, където сутринта бе раната. – „Сигурна съм, че това беше реално. Но как? Нима той не е човек?”
Изведнъж през съзнанието й премина друга мисъл.
„Ами онези две момичета?! И те бяха прекалено странни. Едната е мила и с нея бих могла да завържа разговор, но другата… другата я спира. А и онази случка след часовете… Какво беше това? Почувствах се ужасно сякаш щях да замръзна. А след това… кръвта, която потече от Савин… Не може да е случайно. Хората не кървят ей-така. Свързано е с Айен, сигурна съм! Но защо е всичко това? Каква е връзката между тях? Какви са тези… хора?”
Виви осъзна, че колкото и да мисли, няма да стигне до разумно обяснение. Затова реши сама да разбере какво става. Обаче имаше един проблем. От Савин нищо нямаше да научи, а от Айен още по-малко вероятно бе да изтръгне някаква информация. Ето защо възнамеряваше да говори с Лоларин веднага щом й се отдаде възможност.
- Решено! Ще разбера какво става! – заяви твърдо момичето, но в този момент забеляза, че вече се беше стъмнило. – Олеле, кога стана толкова късно? Трябва да се прибирам. Ох, пак по тъмниците… Имам някакво странно предчувствие.
В този момент от храстите се чу шумолене, което се усилваше сякаш някой се приближаваше към нея.
- Какво, по…? – изтръпна Ви.
На десетина крачки от нея това, което предизвикваше шума, спря и се изправи. На лунната светлина се очерта фигура на момиче на около 16-17 години. Очите на Вивиан се разшириха, защото осанката й беше много позната.
- Лоларин…? – промълви плахо Виви. – Това ти ли си?
Фигурата потръпна и направи крачка назад.
- Хей, Лоларин, това си ти, нали? Не ме плаши така.
От сенките се чу един тих глас, досущ като този на Ло.
- Да, аз съм… - момичето се поколеба. – Но не се приближавай. Не искам да ме виждаш.
- Какво ти е? Да не плачеш? Кой те разстрои? – попита неразбираща Вивиан.
- Не, нищо ми няма… Просто… не идвай, моля те.
- Но… - понечи да възрази.
Бе прекъсната от нов звук, който идваше от противоположната посока. Лоларин потрепери и настръхна.
- Бягай, от тук, Вивиан! Едно момиче не бива да се разхожда по тъмниците!
- Какви ги говориш? Сякаш ти не си момиче.
- Аз… момиче съм. – шумът се чуваше все по-силно и по-силно. – Но сега бягай по-бързо и не задавай въпроси! След малко ще те настигна! – каза със строг глас Лоларин.
Вивиан все още не можеше да разбере какво става, но шестото й чувство я накара да послуша Ло и да се махне от този парк, колкото се може по-скоро.
Тичаше без да се обръща и най-сетне спря, когато се умори напълно.
„Дали съм достатъчно далеч?” – помисли си тя.
В този момент се сети какво й каза Лоларин. Огледа се, но не виждаше никой да идва след нея.
„Какво ли е станало? Ами, ако й се е случило нещо? Ох, не трябваше да я оставям там.”
Пое дълбоко въздух, събра смелост и отново затича, но посоката беше обратна. Беше решила, че ще намери Лоларин, каквото и да й коства.
Когато пристигна в парка, тя видя нещо, от което зениците й се разшириха и се свлече на земята. Луната огряваше две фигури. Едната приличаше на Лоларин, но беше по-различна – имаше опашка, ушите й бяха издължени и заострени… Приличаше на вълк! Другата бе жена на средна възраст, но в погледа й се четеше желанието за унищожение. Явно това беше серийната убийца, за която се говореше напоследък. В едната си ръка държеше окървавен нож и замахваше към анимата в момента, в който Вивиан се появи.
- Какво правиш тук? – викна момичето-вълк.
- Ло… Лоларин?! – каза в потрес Ви, но не можа да каже нищо повече, защото убийцата се насочи към Ло, използвайки това, че вниманието й беше отвлечено.
- ПАЗИ СЕЕЕЕЕ! – изпищя Вивиан.
- Спри!... – изрече някой от криещ се в сенките.
Изненадващо жената се закова на мястото си и погледна там, откъдето идваше гласа. От тъмнината се появи нова фигура, но тя беше на момче. Той направи още няколко крачки и на лунната светлина Ви позна кой стоеше пред тях. Това бе Канашими Айен!
- Е! - продължи. – Пак се срещаме… мамо!

- Окаасан-повтори Айен. Високата, стройна фигура на майка му се открояваше до анимата. Виж ти. Май не само той криеше тайни.

Но сега не беше време, в което можеше да се занимава с някакъв си вълк. Нещо много по-опасно бе налице – родната му майка.

Макар и не много млада, лицето й беше красиво и гладко, само леко изпито. Но очите и гримасата й променяха всичко.

Тези очи... те бяха нещо повече от два сферични органа... те бяха кървавочервени топки ярост, концентрирана около черни семенца, греещи сякаш от вътрешността.

Почти се учуди, че бе успял да я спре. Бе допуснал отново частица от Енма Даийо и беше извикал, а властта в гласа на злият ками бе огромна... но не бе подозирал, че ще накара и тази дива лудост да спре.
- Значи вече си в нашия град, касаан. Не го очаквах толкова скоро.- очите й леко потрепнаха, като волтова дъга, смутена от електромагнитно поле.

- Да, синко. Вече съм тук.-гримасата й, допреди миг просто разкривена, сега се превърна в усмивка – крива, изпълнена с болка и ярост.

Аниматът го гледаше изпитателно. Отвори уста да и отговори, и...
„СЕГА Е МОЙ РЕД, СЛАБАКО”

Гласът изтътна в главата му, и бурята в душата му, допреди миг затворена, разкъса преградите си.
- Бягъ...-падна на един крак и се опря на цимента.-Бягайте!
Майка му, усетила нещото в него, отстъпи крачка-две назад и вдигна ножа пред себе си.

„ЗА ДНЕС МЕ ПУСНА ПРЕКАЛЕНО МНОГО ПЪТИ, АЙЕН. ВРЕМЕ МИ Е ДА СЕ ПОЗАБАВЛЯВАМ”.

Нямаше звук, светлина, нищо, което да указва, че в един ми в това тяло бе Канашими Айен, а в следващия – Енма Даийо.

Само всепомитащото усещане за ужас и мощ.

Въздухът внезапно, без предупреждение, се изпълни с напрежение в най-чиста форма – усещането, че не можеш да дишаш, че не можеш да мърдаш, че не можеш да отклониш погледа си от едната точка, в която е бил преди миг. Гърлото ти пресъхва, очите ти започват да те болят, мускулите ти се стягат.

Лицето на младежа се разтегли в злобна, арогантна усмивка, очите му се свиха, шлиферът му се разтвори, и изсумтя.

- Паплач.-не бе ясно дали говори само за възрастната жена пред себе си или за всички

въобще.-Надявах се, че ще има с кой да се забавлявам, като изникна.
Майката на Айен пусна ножа на земята и измъкна от пакета на гърба си меч – прав, едноостър, дълъг меч – чокуто.
- Ти, срещу мен? Ахахахахаха.

Смехът му проехтя по покривите на къщите. Вдигна ръка, а усмивката му се разшири, докато в нея се появяваше свръхдълъг прав меч – с острие над метър, и дръжка повече от половин.
- Анта... Мойро!

Замахна нехайно с меча си и въздухът се изпълни с пламъци – но не просто горящи във въздуха факли, а стопени до бяло пламъци.

Те се засилиха към майката на Айен, като вълна – различни потоци, надпреварващи се един със друг, разкъсвайки въздуха с пукот.

Тя замахна със своето чокуто и за миг студ грейна от острието и запря пламъците – но те подскочиха, извиха се и пречупиха бариерата, хвърляйки се гладно към нея.

Погълнаха я за миг, и в следващия просто изчезнаха – а обгореното й тяло се свлече на земята.

Миг след това се надигна, пъщайки, и изчезна в мрака.
- Жена, издържаща на пламъците на звездите? Хех. Ще я оставя.-рече с ехидна усмивка Енма Даийо. Огледа се и видя Вивиан и Ло.-Още мадами, този път доста по-добре изглеждащи. Ей, ти ми допадаш-махна към Вивиан.

При движението от ръкава му нещо проблясна и се измъкна. Сви пръсти и го хвана, рефлексите му бяха безупречни. Очите му се разшириха.

- Не, мамка му! Не сега, тъкмо започнах да се забавлявам!-извика, и се свлече на земята, изпускайки меча си, който мигом изчезна.

Тялото отново беше при собственика си – Канашими Айен, който просто изпадна в безсъзнание.

На друго място Савин рисуваше, подсвирквайки си някаква весела мелодийка. Вгледа се в рисунката си и се усмихна тайнствено.
Представляваше бяла мраморна къща, малка, но красива, с градина от бледочервени рози, прокрадващи се докъм стените. Мила гледка.
Беше я нарисувала според представата си, но й изглеждаше някак странно позната.
Сав се замисли и добави още няколко щрихи, когато изведнъж я удари огромна вълна от магия.
Очите й се разшириха, а дъхът й спря. Беше много, много по-силно от преди. Много по-силно от всяка магия, която някога бе усещала.
Ръката, държаща молива, затрепери и механично драсна една огромна черта върху къщата, после - като едвам не изпусна молива - и още една, образувайки хикс.
Моливът падна на земята.
Савин също.
* * *
- Ей, ей, ей! Добре ли си!?
Вивиан се втурна до Айен и сложи ръка на пулса му, след което въздъхна успокоено.
- Нищо му няма. Оставаше сега да ни обвинят и за убийство, направо супер!
Вив вдигна поглед към Лоларин, забеляза празния й поглед и млъкна.
Лол се обърна и бавно закрачи към храстите.
- Ей, няма ли да ми помогнеш да го заведем в болницата!? - викна Вив.
Лоларин се обърна и я изгледа с все същия поглед.
Вив отново млъкна.
- Нима не разбираш? - попита Лол. - Не разбираш ли какво се случи току-що!? Той за малко да убие собствената си майка!
След което отново се обърна и потъна в храстите без да изчака отговора й.
Вив въздъхна и се вгледа в неподвижния Айен.
- Но все пак... - и се усмихна диво. - Ще поема риска да го заведа в болницата!
Метна едната му ръка на раменете си и го завлачи.
"По-тежък не можеше да е!" рече си с досада.
* * *
Утринните лъчи озариха Лоларин, която седеше на една пейка, прегърнала коленете си. Ушите й опашката й трепнаха за миг, след което изчезнаха.
Тя вдигна глава и се вгледа в хоризонта.
Не можеше да заспи след случилото се, а и пейката бе страшно неудобна.
"Нямам дом... Какво ще правя? Къде да отида?" запита се и една сълза се стече по бузата й.
Не можеше да се върне, но не можеше и да остане така. Скоро зимата щеше да дойде...
Лоларин въздъхна и притвори очи, взирайки се в някакво листо в локвата пред себе си. Жълто-оранжевият му цвят, незнайно защо, й напомни за Савин...
Тя вдигна глава. Савин. Само на нея можеше да изплаче болката си...
Лоларин се изправи и закрачи бързо към блока.
Натисна звънеца на апартамента и извика:
- Сав, аз съм, Лол! Знам, че е рано, но моля те, отвори ми!
Не последва отговор.
Лоларин отново позвъня, този път по-продължително.
Нищо.
Тя се намръщи и потрети, а в душата й нещо започна да я гризе...
"Сигурно е отишла някъде" каза си Лол, но шестото й чувство й подсказваше, че е станало нещо лошо...
- Савин! - извика Лол и натисна дръжката на вратата.
Беше отворено.
Тя влезе и предпазливо затвори след себе си.
- Сав? Тук ли си? - попита и огледа в хола. Нямаше я.
Потърси я и в кухнята. Нищо.
Накрая надникна в спалнята, ахна и сложи ръка на устата си, за да сподави вика.
Намери я на пода, по средата на огромна локва кръв, стичаща се от ръцете й.
- Савин! - изкрещя Лол, втурна се към нея, провери пулса й и въздъхна облекчено.
Беше жива.

- Какво си направило глупаче? - побутна я Лоларин. - Да извикам ли линейка?Не, не, не!Какви ги говоря!!
Момичето се опита да вдигне братовчедка си.Сложи я седнала на стола в кухнята и намокри една кърпа.Превърза челото й с нея и седна срещу Сав.Опита се да си спомни моментите прекарани с русокоската, но нищо не се сещаше.Може би нямаше спомени...А кога ли майка й я беше виждала преди...тя толкова се криеше...може би е бил друг вълк...Но ко...
Мислите й бяха прекъснати от бълнуването на Савин :
- Спри, спри, СПРИ! - извика тя.
- Савин! - стана от мястото си Лоларин.
Хвана я за раменете и я разтърси.
- КАКВО!? - сепна се Сав.
Лол се отдръпна и сви рамене.
- Аз пък от къде да знам!!!Намерих те безжизнена в локва от кръв.
- Какво правиш тук!? - пооправи косата си тя.
- Ами няма къде да отида другаде... - заигра се с косата си Лоларин.
- Ама как така!?Да не са те изгонили от вкъщи!?!? - недоумяваше Савин.
- Ти луда ли си?!?Оф,ще ти обясня... - набързо обясни момичето.

След всичко, което чу русокоската примигна два-три пъти и рече :
- Добре, можеш да отседнеш тук, но това не решава проблема...А пък и... - Савин се хвана за главата, може би сега не беше точния момент, в който да й разкрие тази тайна.
- Какъв ти проблем, цяла каша.А и си имаме още поводи да не вярваме на онова момче! - просна се на стола си Лол.
- Но Вивиан му се доверява!Така и тя е в опастност! - каза Сав.
- Не,остави.Щом е решила така...пък и с нея се отнася различно предполагам.Сигурно си мисли, че е много велик - възрази чернокоската.

Вятърът навън се беше усилил, вече слънцето беше изгряло и малки капчици се стичаха по стъклата на апартаментите.Листата затанцуваха своят весел, ала тайнствен танц.Беше събота, а всичко беше тихо.
Някой лежеше в болницата дишайки тежко.А друг лежеше на още по-ужасяващо място на няколко крачки от него.Трети пък не можеше да заспи, а четвърти се чудеше кога ли ще се срещне очи в очи с врага си.
В болницата Айен леко се надигна и първият човек, който видя беше Вивиан.
- Къде съм? - попита кротко той.
- А къде си мислиш, че ще си след снощната случка? - отвърна момичето.
- Трябва да тръгвам... - стана от завивките момчето.
- Не!Не си до... - започна Ви, но замлъкна, когато видя че раните на "болния" са зарастнали.
- Та както казах, вече трябва да тръгвам - запъти се към вратата Айен.
На вратата се сбълска с медицинската сестра, която го огледа от глава до пети и замръзна на място.
- Поне едно "благодаря" можеше да кажеш! - провикна се Ви, но той вече беше изчезнал.

На другия край на града....
- Савин? - почука на вратата на стаята й Ло.
- Да? - обади се изпод завивките момичето.
- Така и не ми каза каква беше онази кръв снощи... - седна на леглото й Лол.
- М...какво? - направи се, че не я чува Сав.
- Чу ме! - изръмжа чернокоската.
- Ей, гледай това ръмжене да не ти стане навик! - стана от леглото братовчедка й.
- Уффф, ясно нищо няма да ми кажеш! - изпуфка Лоларин и се запъти към кухнята.

Савин не помръдна. Знаеше, че все още не може да й каже какво става. Не и преди да научи всичко. Беше твърде рано, но все пак едно гадно чувство я човъркаше.
Докато се чудеше как да постъпи, от кухнята се чу страшен трясък сякаш няколко чинии се бяха хлъзнали от нечий ръце и разбили на хиляди парчета. Полукотката се стресна и изтича по посока на тропота. Намери Лоларин седнала на пода с ръка, по която се стичаше струйка кръв, а наоколо лежаха парчетата от строшените чинии. Сърцето на Савин се сви, изпита ужасно притеснение, макар да виждаше, че приятелката й не е наранена лошо. Понечи да каже нещо, но в гърлото й сякаш бе заседнала голяма буца. Стана й неловко. Как може в такъв момент да не е способна да каже и една дума… Защо, когато Лоларин се нуждаеше от успокоение, тя не можеше да направи нищо… Не, не може да остави нещата така. Трябва да измисли нещо. Огледа набързо кухнята и погледът й отново падна върху братовчедка й.
Изражението на Савин изразяваше страдание. Все още не можеше да намери подходящите думи, с които да задоволи любопитството на Ло. Реши, че е най-добре нищо да не казва поне за сега. Понякога думите не вършеха работа, за разлика от дадено действие. Затова клекна до приятелката си, хвана ръката й и погледна раната. Всъщност не беше нищо сериозно, което я успокои до някъде. Стана, отвори близкия шкаф и извади от него една малка аптечка. Зарови бързо в нея и не след дълго извади от там риванол, бинт и ножица. Отново се приближи до Лоларин, която само наблюдаваше движенията й. Сръчно проми раната, отряза едно парче бинт и умело превърза ръката на братовчедка си.
Лоларин я гледаше някак учудено, но бе прекъсната от лека болка, предизвикана от одраскването. Когато завърза краищата на бинта на панделка, полукотката леко се отдръпна. Лоларин продължаваше да сързерцава ръката си. За миг й се стори интересно да изучава всеки един слой от бинта как умело се преплита и навива около ръката й, но след няколко минути се сепна и повдигна глава нагоре.
Братовчедка й я гледаше мило. Очите на Ло се разшириха, защото прочетоха тъгата, изписана по лицето на Савин. Какво да прави сега… Ясно е, че й на нея не й е лесно. Щом не иска да каже, значи има основателна причина. Не, няма да я насилва. Когато тя стане готова да й обясни, ще я изслуша. Но… защо трябваше да реагира така остро, не биваше да постъпва така. Стана й ужасно неприятно. Знаеше, че е сбъркала, но действията й бяха продиктувани от тревога по нея. Сбърка ли, че се опита да й помогне или не подходи правилно?
Видя, че Савин стана и понечи да излезе от кухнята. Макар че все още се терзаеше от това, което бе станало, реши да й обясни.
- Аз… - понечи да каже момичето.
- Ако не побързаме, ще закъснеем за училище. Хайде оправи се бързо и да тръгваме. – прекъсна я Сав на излизане от стаята.
Двете момичета бързо се приготвиха и излязоха. Макар че бяха заедно, двете не пророниха нито дума през целия път.

***

Утрото завари Вивиан на път за дома. Тя не бързаше и мислеше колко странно е всичко, което й се случва напоследък. Момиче-вълк, момче, което прави магии, странното държание на Савин, серийни убийци… От къде се взеха всички тези… същества? Защо точно на нея й се случваха такива неща? Това бяха част от въпросите, които преминаваха през главата й. Но колкото и да мислеше, пак се връщаше на момента, в който Айен бе станал по-различен… Да каже такива неща… определено не му е в стила. Нещо не е наред. Но каква е истината…?
Вивиан размишляваше върху всичко това, вървейки по все още безлюдните улици. Прекоси няколко градинки и улици, докато най-накрая се озова пред къщата си. Спря се пред вратата и понечи да отключи, когато първите слънчеви лъчи я огряха. Тя погледна към небето и въздъхна.
„Каква ли изненада крие това утро за мен?” – запита се тя, гледайки все така към небето, но бързо след това продължи да отключва и най-сетне влезе в къщата.
Нямаше смисъл да ляга, защото знаеше, че няма да може да заспи заради снощната случка. Нямаше и апетит и не закуси. Затова реши да направи нещо, с което отдавна не беше се занимавала.
Влезе в стаята си, отправи се към бюрото и извади един скицник и молив. Седна на леглото си и започна да рисува. Знаеше, че само това може да я откъсне от реалността и да спре безкрайните въпроси, които преминаваха през главата й и които нямаха отговор. Очерта едно женско лице, но спря веднага щом разбра какво ще изобрази.
Даже и рисуването й изразяваше последните събития. Тя се намръщи. Нима не бе възможно да се отърве от тези досадни мисли? Не, имаше начин, но той не бе така лесен. Изведнъж й хрумна нещо, усмихна се, защото идеята й допадна, и продължи да рисува започнатия образ.
След известно време беше готова с портрета. Разгледа го внимателно и когато се увери, че е напълно реалистичен и достоверен, затвори скицника. Погледна часовника и видя, че има още половин час до започването на първия час.
- Леле, закъснявам! – завайка се тя, като почна бързо да се преоблича и в бързината взе целия скицник, макар че й трябваше само последната рисунка. Оправи се за секунди и изхвърча от тях.
През целия път за училище тя тичаше, защото искаше да стигне преди започването на часа, тъй като имаше намерението да покаже портрета на Савин и Лоларин. Когато пристигна в клас, с облекчение разбра, че има още десет минути до началото на занятието. Заоглежда класната стая и видя, че двете момичета бяха седнали заедно, макар че не си говореха както обикновено. Без да се поколебае Вивиан бързо извади скицника и се отправи към тях.
- Здравейте, момичета! Вижте какво нарисувах! – изненада ги Ви, като им подаде рисунката.
- Ъъъ… Какво е това? – учудиха се момичетата.
- Вижте сами.
Приятелките отвориха скицника и погледнаха портрета.
- О Боже! – изписка Лоларин. – Та това е…!
- Шшшт! – строго я погледна Савин. – Какво и да е, не бива цялото училище да разбира.
- Ама това е… - Ло сниши глас – Това е онази серийна убийца – майката на Айен!
- Дам! – доволно заяви Вивиан. – С този портрет ще можем да научим повече за нея. Ще потърсим в интернет и навсякъде, където е необходимо. Ще разберем каква е тайната на Айен!
Братовчедките се спогледаха, но идеята на Виви им допадна.
- Хммм… А имаш ли други рисунки тук? – попита любопитно Лоларин.
- Ъъъ… Да, но… - заекна Ви. – Те не са хубави. – и понечи да дръпне скицника от ръцете им, обаче беше късно. Лоларин вече бе прелистила и гледаше предишната рисунка.
- Леле… кое е това момче? – попита тя.
- Н-Никой! – притесни се Вивиан и издърпа скицника от ръцете им, като побърза да си седне на мястото.