Мисли...~

Ето едно "нещо", от което наистина имах нужда да напиша. Не е за хора със слаби нерви, защото може много зле да ви повлияе на настроението.:/
Искам конструктивна критика, а не възклицания, все едно дали положителни, или отрицателни! И обосновки! мерсииии! Най-главното - бъдете честни!


Вече нищо не е останало. Само аз и сивият път. Вървя по него и с всяка изминала крачка тегнещото чувство в душата ми се засилва. Всяко изминало разстояние прави крачките ми все по-бавни. Какво, ако не съм права? Ако е правилно да се върна? Ако наистина изгубя нещо ценно?

Сиви сенки идват насреща ми и ме подминават без нито те, нито аз да ги забелязвам. Всички са разядени от собствените си проблеми, избягвайки всякакъв контакт. Все пак толкова близки, но и толкова надалече. Понякога си най-самотен сред тълпата.

Продължавам пътя си, който изглежда тъй безкраен. И все пак, какъв е смисълът въобще да го следвам? Нима наистина ще открия отговорите на всичките ми въпроси, които ме разяждат отвътре, когато стигна неговия край?
Ако сега се върна обаче, няма да има смисъл самото ми тръгване. Тогава всичко ще е по-старому, ще завърна и предишния си облик. Но точно това не искам. Писна ми да бъда някого/й, който всъщност не съм. Да виждам само нещата, които искам. Да бъда свой и все пак чужд. Уморена съм от всичките лъжи, интриги, загуби, надежди, които накрая се оказват без смисъл. Защото в крайна сметка това е нищо в сравнение с всичко останало. Каква е цената на един човек на фона на цялата планета? Каква е цената на една загубена душа на фона на множеството “просветени”? Пък и какво е значението на тези отминали чувства на фона на стремежа за себеоткриване? И все пак, това достатъчно ли е като причина, за да поема по този път?
Дори и да не е, поне ще съм опитала да стана себе си, да разбера какво всъщност съм загубила, самозалъгвайки се.

Стоя надвесена над една локва, вглеждайки се с празен поглед в отражението си. Нима наистина това съм аз? Къде тогава е лицето, което съм свикнала да виждам? Ако наистина съм този нов, различен човек, това значи ли, че съм открила себе си?
Леки съмнения започват да се прокрадват в мислите ми. Какво, ако всъщност това, което съм сега, не е нищо друго освен поредната самозаблуда? Само за да се отличавам от другите?
Образът започва да губи очертанията си и придобива непоносим облик, който не мога повече да наблюдавам, затъвайки в собствените си колебания.

Отражението в локвата е вече тъй далеч, а тягостното чувство в душата ми не ме напуска. Вдишването на този изпълнен с тревоги въздух става все по-тежко, стъпките стават все по-бавни. Сърцето с всеки удар се свива все по-болезнено, сякаш за да може само да избяга от тази реалност.

Тълпите от сенки се разпиляват и сега едва наистина успявам да чуя звука на тишината и самотата. И наистина го оценявам. Очевидно най-ценно за човека е това, което може да види, чуе, усети, почувства само когато е изправен на Ръба, на тази имагинерна, измислена граница, която все някой ден ще бъде престъпена от мен, пък и от всеки друг. Обаче всеки си решава кога. Кога иска да загуби контрол над действията си, кога иска да се откаже от съществуването си като личност, кога иска да бъде част от течението, а не да го направлява. Сега, когато не е останало нищо, освен тази вече непоносима тишина, е времето, когато трябва да направя своя избор.

И все пак някаква част от мен не иска да се раздели с този мрачен свят, сякаш погълнат изцяло от мъглата. Дали наистина има нужда да обърна внимание на него, ако все още този в моята душа не е намерил лечение, изцерение(?) от страданията си?

Лек звук отвлича вниманието ми. Звук, толкоз тих, че го чувам само със сърцето си. Започвам да следвам мелодията, която се усилва. В мъглата различавам сянката на самотна жена, която стои на едната страна на пътя. Свири на цигулка, на последната струна, която е останала, и кървящите й пръсти продължават да се движат, създавайки тази вълшебна композиция. Вслушвам се – нежните звуци, които изпълват пространството, очертават един ясен образ. Те са огледало на душата й, която сякаш иска да извика, да сподели всичките си тревоги с единствения си слушател – безкрайната тишина.
И докато тази мелодия продължи да се извисява, самотната цигуларка ще може да бъде в един макар и измислен, по-добър свят. Свят, в който тя може да изкаже всичките си мисли, без страх, че може да загуби нещо ценно.
Но магията на музиката не може дълго да ме задържи далече от мислите ми. Продължавам по пътя си, ясно съзнавайки обаче, че макар и вече да не чувам мелодията, тя продължава. Дори и само в сърцето ми.

Вървя, единствено съпътствана от гъстата мъгла. Дори не мога да определя дали наистина си движа, или просто вярвам, че е така. Но какво, ако всъщност не е така? Ако не вървя, я си мисля, че го правя, от страх, че ще намеря наистина отговорите на въпросите си?

Зрението ми вече е дотолкова свикнало с мъглата, че дори тази малка разлика в цвета й ме връща обратно. Запътвам се към жълтеникавото петно, което променя мъглата. И започвам да долавям едно макар и тихо, неимоверно ритмично дращене. Накрая съм достатъчно близо, за да различа къща с един счупен прозорец, а през него – една самотно запалена свещ, осветяваща с малкото си пламъче не дотолкова голямо помещение. Непосредствено пред нея седи млад мъж, държащ с треперещи ръце перо и лист хартия. Писателят дращи с перото по листа, като с всяка изписана дума губи част от душата си. С всяко изминало изречение заклеймява част от себе си в творбата. Вече не съществува нито студът, нито празното помещение. Само той и листът, върху който лека-полека започва да се появява обликът на душата му, която най-после може да се разкрие. Монотонното дращене почва да създава нови светове, започва да придава лице на всички чувства, които досега не са могли да бъдат обяснени с думи. Необятността на идеите започват да придобиват една цел – свободата за показване на истинската същност.
Дори сега, като следвам безкрайния си път, усещам как тази последна творба бива написвана, дори това да означава край за автора й.

Изведнъж задухва мразовитият вятър, който досега се беше спотайвал, и отнася мъглата със себе си. А с това и надеждите. Защото времето свърши. Всеки трябва да реши…

Огромна стена се издига пред мен. Значи намерих края на пътя си. Но не и отговорите на въпросите си. Защо тази безкрайност трябваше да има край? Защо последната струна на цигулката се скъса, преди цигуларката да е изразила всичките си емоции чрез мелодията? Защо свещта на писателя е изгаснала, ако той все още не е дописал словата, които стене душата му?
Очевидно всичко си има край. Дори вечността. Дори безкрайността. И все пак, всичко е и начало. Началото на нов път, който ще извървя, началото на нова мелодия, която цигуларката ще изсвири с други струни, началото на нова пиеса, която писателят ще напише под светлината на друга свещ. Всичко това, в един затворен кръговрат, докато всеки не намери едно – самия себе си.

И все пак, всичките стремежи може да изглеждат ненужни. Излишни. Нелепи. Но какво е по-нелепо от самия живот?

Здрасти, Ао-чан ^^ Ето ме мен, твоята Кайто1412/сенпай/неечан или накратко само Кай, което си избереш. ^^ Ама ти вече си избрала да е по име, нали? И така може. XD

Както винаги, разбира се, веднага ме впечатлява правописът... Хехе XD Наистина, това определено прави четенето на един разказ далеч по-приятно.


Вече нищо не е останало. Само аз и сивият път.
И най-обичам кратките изречения. <3 Определено дават храна за размишления.
Сегашното време... придава внушение. Всичко се развива ТУК и СЕГА, а не някъде, в някое друго време, в някой си свят. Не знам дали ти е дошло от вътре да го използваш или е било нарочно, но е перфектният подход за това, което си искала да изразиш! Още с "Сиви сенки идват насреща ми и ме подминават без нито те, нито аз да ги забелязвам." имах чувството, че както си се рея свободно из облаците, изведнъж нечия ръка ме сграбчва за глезена, дръпва ме рязко надолу и ме забива със страшна сила в земята (и после едва ли не, скача отгоре ми и ме залива с бетон...ок, ок, стига съм хиперболизирала XDD какво да се прави, професионално изкривяване)

Сиви сенки идват насреща ми и ме подминават без нито те, нито аз да ги забелязвам. Всички са разядени от собствените си проблеми, избягвайки всякакъв контакт. Все пак толкова близки, но и толкова надалече. Понякога си най-самотен сред тълпата.
Колко вярно. Те са много, ти си един. Минават едва ли не през теб и няма да забележат дори ако се спънеш и минат като бързия влак върху теб... Проклетото забързано "модерно" ежедневие. Всеки с проблемите си и разбира се, те са си най-важни, защото са си лично техни... Днешният живот действително губи ценностите си. Като мозъчни клетки. Загубиш ли ги, няма как да се върнат. (това е след 25-годишна възраст де. доколкото си спомням. xd) Може би затова и населението изпростява. Както и да е.

Ако сега се върна обаче, няма да има смисъл самото ми тръгване.
Точно така, това е основният елемент на упорството. *nod nod* За добро или зло ми е един от принципите в живота. Само че аз никога не бих могла да го кажа толкова добре ;)

Каква е цената на един човек на фона на цялата планета?
Една седеммилиардна, това е цената на един човек на Земята. =/

Пък и какво е значението на тези отминали чувства на фона на стремежа за себеоткриване?
Имат значение. Имат огромно значение. Защото това са твоите чувства, твоте спомени и твоят живот. Да кажеш, че всичко това няма значение е равно на това да откажеш да се погледнеш в огледалото, т.е. да се отречеш от себе си.
Макар че, признавам, имам кофти навик да загърбвам това, което съм, хм, чувствала. Мисля, че е някаква форма на мазохизъм. Кьоя също я има тая черта. Може би е присъща за Зодията. lol...

И все пак, това достатъчно ли е като причина, за да поема по този път?
Ъ, не съм сигурна, че разбрах кое дали е причина? Отминалите чувства и стремежи ли?

Обаче всеки си решава кога. Кога иска да загуби контрол над действията си, кога иска да се откаже от съществуването си като личност, кога иска да бъде част от течението, а не да го направлява. Сега, когато не е останало нищо, освен тази вече непоносима тишина, е времето, когато трябва да направя своя избор.
Ммпф... Като го казваш така, излиза, че "времето да направиш своя избор" е "времето да се самоубия".
Защото всъщност ти трябва да избереш да живееш или де да знам, да се хвърлиш от покрива... И ако решиш да живееш положението може да се оправи и в следващия момент пак да се скофти и тогава пак ще кажеш "Абе сега е момента да направя моя избор". А предишния път какво е било?
Така че "сега е моментът за избор" е едно крайно относително понятие.

И все пак някаква част от мен не иска да се раздели с този мрачен свят, сякаш погълнат изцяло от мъглата. Дали наистина има нужда да обърна внимание на него, ако все още този в моята душа не е намерил лечение, изцерение(?) от страданията си?

Мазохизъм, казах ти. Присъщ е на всички хора. (на някои повече, разбира се, на други по-малко XD)
Хм, понякога помага. Искам да кажа, дори за твоята душа да няма лек още, ако погледнеш настрани, може да видиш нещо, което да те излекува или заради което да живееш. Защото има такива неща, и ги има с купища, стига да се съгласиш да ги погледнеш. (Достатъчно дълго съм била в това състояние и знам XD Депресията е просто губене на време.) Другото, което е-- това да се вглеждаш единствено в себе си, и в нищо друго някои го наричат "егоцентризъм" :lol:
И между другото, думата е изцеление.

Образът на цигуларката с нейната единствена струна е много силен. Обаче мисля, че можеше да го доразвиеш някак... Разбира се, това можеше да се води и за конструктивна критика, ако можех да ти кажа КАК точно да го доразвиеш. =/ Просто ми се струва, че някак много бързо приключи с цигуларката. Разказваш, описваш я и изведнъж "Хъ. Ама музиката й не ме задържа." wtf, а не беше ли запленена от нея току що?!

Колкото до писателя, не съм съгласна, че с всяка изписана дума губи част от душата си. Нали това е смисълът на това да си Човек На Изкуството - не да губиш душата си с творбите си. "Обликът на душата му" е "отражение", а листът е "огледало".

Всеки трябва да реши…
Аах, кръгова композиция с опашка... И тези ги обичам XD

Защо последната струна на цигулката се скъса, преди цигуларката да е изразила всичките си емоции чрез мелодията? Защо свещта на писателя е изгаснала, ако той все още не е дописал словата, които стене душата му?
Мм, граматическа грешка, защото аз освен да коментирам, и редактирам, нали? XD Струната се скъса, пък свещта е изгаснала. Като пишеш, поне да е в едно глаголно време. =р

Мда, разбира се, оптимизма в края. ^^ Без него просто не може да мине. И това е хубаво - разбираме, че изборът, който си направила е да продължиш напред. А щом си го решила, значи си намерила нещо хубаво в света (или поне си решила да дадеш шанс на това хубаво нещо да се пояеви ^^)

И все пак, всичките стремежи може да изглеждат ненужни. Излишни. Нелепи. Но какво е по-нелепо от самия живот?
Нали. Но са си нашите стремежи. Какво друго би могло да ги направи по-важни. И какво друго би могло да бъде по-нужно от самия живот?



И сега, след като го прочетох, си поседях малко, взирайки се в монитора, размишлявайки над нещата от живота. Чудесно е, Ао-чан, наистина е чудесно, но аз... не обичам да чета за нещата от живота повече от необходимото... Неприятно е да се върнеш в сивата реалност и локвата в краката ти. Само се надявам да не изпитваш наистина това, за което пишеш. =/

Много ми хареса. Много "сиво" настроение, но и реалистично, което придава, както тъга, че светът не е толкова весел, така и облекчение, че, в крайна сметка, животът ни има някакъв смисъл. И въпреки всичко, гледаш доста песимистично на нещата, може би даже малко крайно :roll:
Забелязах, че доста обясняваш мислите си и не оставяш много на читателя да се замисли сам. Същевременно, текстът може да се чете много пъти и все да се откриват нови мисли и акценти...
Много ми хареса твоята констатация, че все пак светът е кръговрат и, по този начин, безкраен (нищо, че по-горе си казала, че всичко си има край)
ох...малко объркано изказване, като самата мен, но се надявам да си ме разбрала. При всички случаи ми хареса ;)
а, бтв, не ми развали настроението :P

Мммм~ какво да кажа, основателно е всичко, което написахте и двете...Наистина, и наистина го оценявам...Не че ще тръгна да променям дори едно дума от творбата...В крайна сметка съм го писала принципно само за себе си, и ако тръгна да го променям, "нещото" ще си загуби първоначалната цел и смисъл.

Наистина ми отне много време да го напиша, ще излъжа, ако кажа, че не съм искала да го зарежа, но просто се стегнах и реших да не го оставям на някакво междинно ниво :/

Сенпай, наистина ли мислиш, че бих написала такова нещо, без наистина да съм го мислила, без наистина да не съм се чувствала по такъв начин? Сега вече причините да съм била в такова кофти настроение изглеждат мижави, но тогава всичко се беше насъбрало накуп и ми беше паднало върху нервите със кибер скорост. Но сега няма пак да ти обяснявам какви са ми били опциите за поведение по време на този период...

Ея-чан, вярно, че си изказвам мислите, все пак, пак ще го повторя, това първоначално не беше предназначено за аудитория...:/ Пък и всеки си възприема риторичните въпроси по свой собствен начин, така че има над какво да се замисля. (май ти също това го отбеляза)

Точно при този текст не съм се стремяла да достигна върхове при литературното писане, но все пак мисля, че това сигурно ще си остане най-честната ми творба...защо? може най-вече, защото става дума за нещо наистина преживяно от мен~

Цитат :

Сенпай, наистина ли мислиш, че бих написала такова нещо, без наистина да съм го мислила, без наистина да не съм се чувствала по такъв начин?

Не, не мисля. *chuckles* За да се напише такова нещо, в такава последователност и градация трябва нещо да те е задействало, така да се каже.
Нека тогава се поправя - Надявам се да не изпитваш това отново ;)

И знаеш ли, сега като написа едно мрачно, мисля, че ти е време да напишеш едно весело X3

[quote="Kaito"]

Цитат :

И знаеш ли, сега като написа едно мрачно, мисля, че ти е време да напишеш едно весело X3

А не мислиш ли, че това си е достатъчно весело? XD Каквото и да си ми чела, досега не съм писала нищо наистина жизнерадостно и тн, просто със смешни моменти...Все пак ще е скучна историята, ако няма по-дълбок смисъл ;)

То едното не пречи на другото XD

Сигурна ли си? Е, в крайна сметка ти ще си определиш, дали СМ проекта е достатъчно весел...~