[Работно Заглавие] The Sebastian Mort Project

Тъй, творбата на живота ми, която ще допиша най-вероятно на смъртния си одър~ Посветена на Криси-чан (Кралицата), Ели-чан (Детенцето) и в последствие на Стела-сан...Все на жени...XD Anyway, сигурно в последствие ще бъде посветена на още сума ти народ...Ето докъде съм стигнала, или поне - докъдето не ме е мързяло да го пиша...
ПП: Това е версията с леки и по-тежки поправки от страна на Кайто-сенпай...^^


~~~~~~~~~~~~>The Sebastian Mort Project


Признавам си го. Обичам да играя роли. Обичам да се представям за такъв, какъвто всъщност не съм. Някои ще кажат, че това е проява на слабост да се криеш в черупката си. Моето мнение обаче е, че е израз на ум, здрав разум и безкрайна ексцентричност. Изпитвам истинско задоволство в момента, когато у хората около мен се пропуква и разпада на части мнението, което са създали за мен. Ролите ми придават чувство на всемогъщество. Аз мога да бъда всеки! Мога да заблудя, манипулирам и унищожа всекиго! И никой не е способен да ме надвие или спре!
Но не мога да живея и без разделянето. Все едно дали говорим за математиката, за раздялата (причинена от мен) на щастлива двойка или за разделянето на АЗ-овете си. Не, не съм шизофреник. Не, нямам някакви отклонения. Като пример най-добре да дам майка ми – за нея винаги щях да си остана 5-годишното момче, което като възрастен искаше да сваля звездите от небето. Затова и реших да не променям впечатлението й за мен и продължавах да се държа така, както тя се надяваше/очакваше да се държа. Но все пак е добре, че вече няма нужда от това.
Винаги съм се чудил откъде да започна. Дали по хронологически ред или по настроение – за каквото в момента искам да си спомням. Или пък да изложа двата момента в живота ми, които най-вече са допринесли за това, как ми се е изградил характерът и така съм този, който съм днес?
Разбира се, някои ще се запитат дали наистина си мисля, че ежедневието ми би могло да се нарече живот. Е, в крайна сметка нали дишам, нали имам пари в джобовете и покрив над главата? Бил съм влюбен, имам си любимо занимание. Какво би могло още да се иска от един живот?
А, да, да се върнем на ролите. Една от жертвите ми ме попита защо не се опитам да престана, да бъда себе си поне още веднъж и да си осъзная грешките и вредите, които съм нанесъл. Всъщност, тя какво си мислеше? Че не съм се опитвал? Че не е имало моменти, в които съм искал да върна назад времето? А защо не съм успял? Защото всъщност съм забравил кой съм наистина, преструвките ми са ми изтрили истинската същност. Дали съжалявам? Не, разбира се, иначе какво? Да не би да съм постъпил неправилно? Глупости…
Момчето в огледалото, което вече стоеше там от към четвърт час, иронично се усмихна. Все още се мъчеше да завърже що-годе свестно вратовръзката си, като внимаваше обаче да не смачка нито нея, нито ризата си. В края на краищата дори успя. Прозя се още веднъж, дваж и се почеса по тила. Наистина колко различно мога да изглеждам, стига до поискам!
- Днес какво ще сме? – се подсмихнах на отражението си. – Отличник, душата на компанията, мечта за всички…? – изсумтях и си разроших косата. – Нещо нямам настроение за това. Да кажем, че съм от невзрачните с потенциал за известност.
Доволен от избора си, излязох от стаята и се запътих към кухнята. По пътя обаче ме застигна една от най-неприятните ми личности в живота.
- Добро утро, сине! – ме потупа по рамото.
- ‘Утро, татко – натъртих на последната дума с искрен сарказъм. Че кой ще възприема за баща човек, не се опитал да спре моралната деградация на собствения си…?
- Внимавай обаче да не стане като в бившето учили…
- Не че ти знаеш какво е ставало или не…Да не забравяме, че само заради теб се местя в друго…
Признавам си, за неговите възприятия си изпросих шамара, който и получих. После не се чудете защо не го уважавам – кой баща ще си изкарва нервите върху единствения си син без сериозна причина?
- Така, не съм ли те учил да ме изслушваш?
Всъщност, не…никога. И без това ти доставя удоволствие да биеш някого, който няма да тръгне срещу теб. Внимавай само да не грешиш.
Това горе-долу бяха единствените думи, които си разменихме, или по-скоро – които той ми подхвърли през зъби. Вече не се напрягам особено да му разбирам логиката на този псевдо-татко.
Стигнал в кухнята, си отмъкнах една ябълка с явното намерение да я захапя, но начинанието се оказа без успех. Псевдо ми я взе от ръката и я метна в боклука, за да не му прецакам тапицерията на колата, докато пътувам за училище. Окей, не съм на 6 – 7 години, че да успея да го направя, но чак да ми я изхвърля…Свих рамене и с въздишка седнах в колата. Колко време оставаше? Вярно, 57 дни и книжката отново е моя. А защо ми я взе? Да не забравяме – нали “аз съм виновен, че сме се преместили в друг град”. Тоест – баща ми с гръм и трясък напусна любовницата си и преди тя, млада и отмъстителна тъпачка, да му е опетнила името на психотерапевт (да, наистина е такъв), той реши да постъпи най-ефективно – да избяга под предлог, че синът му (т.е. аз) има проблеми с обстановката на гимназията.
Пътуването се оказа достатъчно дълго, че да почна упорито да гледам през прозореца и да си отмятам важни работи. И така стигнах до следното заключение: униформа – в наличност, лещи и очила – в наличност, невзрачно излъчване – в наличност, МР3-ка с подходяща невзрачна музика – в наличност. Доволно се изпънах – нямаше да дам никакви съмнения, че съм един обикновен ученик. Все пак, като начало, да видим реакциите на другите – ако ме харесат, може и да добия някаква известност и да разруша няколко репутации за забавление.

“Хмм…Sebastian Морт, 17, скорпион, черна коса, сини очи, около 190см, футбол, добри оценки, среден успех – достатъчен за стипендия, без оплаквания от учители или ученици…”
- И все пак му беше затворено досието – се зачуди момичето, което вече повече от половин час седеше на стълбището пред гимназията. – И все пак има нещо странно в това досие и препоръка – тя погледна към листата, които беше изучавала вече много пъти. Изведнъж изражението й се промени в лека досада. “Ясно, да не би да го е срам ръководството да предоставя на голяма публика това досие? Е, все пак не бих се учудила – това направо си е чиста проба профил за запознанства. Чудя се направо как са пропуснали да отбележат на колко му възлиза попечителският фонд?” При мисълта си ученичката се усмихна на собственото си чувство за хумор. Но след малко отново й стана скучно…”Къде се бави този човек? Що за добро впечатление…” изсумтя тя. Но ето че не й се наложи да чака дълго – скоро спря пред училището кола, в която с голяма сигурност се намираше новият ученик. И всъщност момичето се оказа право. Затова и стана, изтупа дрехите си и си оправи косата. Все пак, като представител на класа си трябваше да направи добро впечатление както на ученика, така и на родителя. “Но всъщност ми е много по-интересно какъв е по характер…ъ…С…все тая, Морт.”
За нейна изненада от колата излезе младеж, който напълно отговаряше на впечатлението й. Девойката леко се намръщи. “Това вече си е подозрително” отбеляза тя мислено. “Бледо излъчване, разсеян поглед…всичко присъства…невъзможно!?”

Момичето в униформата, което очевидно мен ме чакаше, протегна ръка и с присадена усмивка започна:
- Добре дошъл в гимназия “Simon Harvard Isenhauer Third”, Себа…
- Наричай ме Морт – я прекъснах и я отминах, без да й стисна ръката, никога не съм го обичал.
Разбира се, както и предположих, мишлето ме последва. Хах, наистина, колко бързо слагам прякори на заобикалящите ме?! И то с нов рекорд – след първото изречение, което дори не беше завършено! Но,…чакай малко…
- Shit? – спрях рязко аз. Как досега не го бях забелязал? Човече, мозъкът ти нещо не работи както преди. Обърнах се към мишлето. За моя изненада (която не оставих да се прояви на лицето ми) то не беше учудено от реакцията ми.
- Браво, ти си един от многото, които го забелязват – каза то без ни най-малко намерение да ме хвали. Да не би вече да ми имаше зъб? Морт, хвани се в ръце и не бъди толкова подозрителен, по дяволите?!
Въздъхнах и потърсих Мишлето (реших, че вече си заслужава главното М), което ме беше подминало, и го настигнах. Протегнах му ръка.
- Съжалявам…просто нещо днес не ми е ден…И сега ако се замисля, не си се представила…
Добре, че не казах “представило”…Излагация! Well, Мишлето повдигна една вежда, но все пак ми стисна ръката:
- Не е добре все пак, ще си направиш бързо врагове, като се държиш така – spoiled kids, си отбелязах. – Аз съм от новия ти клас, представител на 10а – Елинор Браун.
Добре…остава Мишлето, и то със сигурност!
Започна най-омразната ми част от всичко – воденето, или по-скоро развеждането из цялото училище. Обаче със сигурност няма да стъпя и в половината от стаите…
След обстойната обиколка на лабиринта на училището, стигнахме до крилото, от което сигурно 80% от учениците ги побиват тръпки (другите 20% или не си го признават, или са деца на “хората”, които работят там). Владетелството на учителите, психолозите, директорите, секретарките и тн. Обаче мислите ми бяха прекъснати:
- Ще трябва да се отбиеш първо при психолога, а след това при директора – се обърна към мен Мишлето. – Нищо особено, просто нормална процедура…
- В едно не дотолкова нормално училище. Колко трябва да съм зле, за да уча в училище, което се казва SHIT? – довърших аз и я погледнах. Не бях сигурен как да изтълкувам реакцията й – дали като опит за потискане на усмивка или типично женско намусване. Дори и не реших кой би бил по-добрият вариант.
- Не ме чакай, не е необх… - не можах да довърша аз.
- А какво? – усмихна се лукаво Мишлето. – С удоволствие ще пропусна някой или друг предмет.
Кой знае защо отговорът й ми хареса. Беше що-годе доказателство, че тя е целеустремено, но и нормално момиче със способностите на зубър. Няма лошо!

Точно когато посегнах да отворя вратата към кабинета на психолога, затаих дъх. Дали лошото предчувствие от днес сутринта е било точно заради тази среща? Свих рамене…все пак няма да ме убият там, я!
Влязох в помещението и веднага присвих очи – цялото беше обляно от бяла светлина, толкова ярка, че караше всеки новобранец да се изненада. Познат метод за получаване на първо впечатление – дори псевдо го прави, когато има настроение. И така…
Ни най-малко не потръпнах или показах някаква промяна на лицето ми. С решителност влязох в стаята и затворих вратата след себе си. Реших с още театралност да направя няколко крачки обаче, да речем, че бях възпрепятстван. Лявото ми коляно посрещна ръба на бюро/маса или нещо такова в челен удар. Намръщих се и си потрих коляното. И ето че светлината се нормализира и очите ми отново бяха приспособени да виждат.
- Купете си кръгли мебел… - започнах аз, и , отново, бях прекъснат. Мразя го!- Ммного интересно – чух един женски глас зад себе си и пляскане с ръце. Обърнах се леко объркан. На един стол до вратата седеше, кръстосала крака, със загадъчна усмивка и рокля, която сигурно с дължината си много лесно би могла да се види в някой порнофилм…
- Значи, Вие сте… - отново бях прекъснат!
- Да, аз съм психоложката. – Тя грациозно стана и ми подаде ръка, която аз с удоволствие стиснах. 100%-ово тя въздейства на всички ученици от мъжки пол по един и същи начин и окрилява по-късно нощните им фантазии. Но при мен беше ударила на истински камък. Усмихнах се леко:
- Радвам се да се запозная с Вас, г-жо… - прочетох от табелката й – ъ…Браун?! – Дали имаше нещо общо с Мишлето? – Наистина сте много добре запазен индивид от възрастовата група 35-40 години.
Изказването беше попадение в целта. Лицето й леко се изкриви, но бързо се върна в първоначалната си форма. Все пак защо й е било необходимо да си причинява бръчки заради изказването на някакъв хлапак?
- Sebastian Морт, предполагам?
- Вие го знаете, - повдигнах една вежда. – Все пак няма много други нови ученици.
- Предполагам, че знаеш защо си тук. – Тя седна на креслото от своята страна на бюрото и ми махна с ръка, очевидно означаващ да седна на стола от другата страна, което и направих.
- Обикновена процедура? Или някакъв въпрос във връзка с любопитното ми досие?
- И двете – каза тя след като се направи, че обмисля отговора си. – Искам да те питам и за някои уточнения. – Свих рамене. – Добре, отговаряй с “да” или “не”.
Въздъхнах. Някакси скрито го очаквах.
- Целият съм в слух.
В крайна сметка, животът се състои от избори. Едни значителни, други по-маловажни. В моя случай избрах възможно най-лесния – да се подчиня и да отговарям направо. Разбира се, доколкото са адекватни въпросите.
- Името ти е Sebastian Морт, без трето име, правилно?
- Първо, знаете го, второ, предполагам, че това не беше въпросът, който искахте да зададете. – Започнах да подреждам химикалките на бюрото в определен ред – първо по марки, после по цветове и тн. За малко погледнах смирено към Порнозвездата. Тя явно се колебаеше.
- Мдобре, всъщност съм любопитна откъде си мислиш, че знаеш на колко години съм.
- Това не е въпрос, който може да се отговори с “да” или “не”. – Насмешливо повдигнах едната вежда, но продължих. – Следейки образованието на баща ми, стигнах до заключението, че 5 години се следва за психолог, 2 – за терапевт, 3 – стаж и още 4 за добри препоръки, за да бъде възможно да се работи в гимназия. А щом тази е частна, може и повече. Но накратко – баща ми прегледа досието ви – да, с малко “в”! – и цифрата ви, съответстваща на възрастта, беше в тези граници. 35-40. – Повторих, обаче със същия резултат. Вътрешно поклатих глава – stupid woman. Защо й е да ме възприема сериозно?
Четвърт час по-късно, след обстоен разговор с въпроси и отговори с “да” и “не”, Мишлето ме завари да затварям най-после вратата на кабинета. Погледнах я с празни очи:
- Сигурна ли си, че е твоя майка? – Нещо ме глождеше заради поведението й – дали изцяло визията и съществуването, дали странното й изпращане. “Ако имаш нужда от нещо или искаш помощ, насреща съм.” Вътрешно потреперах – само това ми липсваше – психоложка-изнасилвачка! Окей, в скоро време нямаше да ми се струва така – има и по-лоши варианти.
- Доведена. – отговори Мишлето сухо. – Баща ми й наду корема, трябваше да се ожени за нея, накрая тя абортира. Оттогава се занася с новите ученици от мъжки пол.
Занасяне – да, да! Тази има просто нужда от млади любовници.

Директорският кабинет не беше нищо особено. До този момент бях видял прекалено много, че да се захласвам по дъбовото бюро, огромната колекция книги или остарелите снимки със златни рамки. Обаче трябва да си призная, че директорът идеално се сливаше с атмосферата на стаята и то не заради облеклото си.
Просто имаше очаквания вид на премъдрял професор, заслужил поста си. Обзалагам се, че повечето (ако не и всички) ученици, в непосредствена близост до него, изпитват един вид чувство на респект. Помъчих се да намеря подобно чувство в сърцето си – не намерих нито едното, нито другото.

Отказвам да пресъздам разговора ни, най-вече, може би, защото той не представляваше нищо интересно. Директорът просто произнесе рутинните слова както, за да рекламира тази частна гимназия, така и, за да вдъхне кураж на този асоциален ученик, за когото ме мислеше.
Излизайки тихомълком от кабинета, се замислих за момент. Може би това училище е нормално, като изключим великолепното му име и ангажираната психоложка…В крайна сметка можеше да бъде и по-зле.
Огледах празния коридор. Най-после бях останал сам, Мишлето беше отишло на някакво важно извънредно заседание на ученическия съвет. Честно казано, нямах нищо против. Най-после щях да разгледам сградата, както искам. Все пак имах предостатъчно време…
Звънецът иззвъня. Добре, имах към 15 минути и задължително исках да си намеря шкафчето. Извадих листчето с номера на шкафчето и кода към него, което ми беше дало Мишлето, преди да си тръгне.
Запътих се към посоченото място, правейки си път през тълпата от ученици. В крайна сметка се добрах до него и започнах да въртя стрелката на катинарчето, задавайки така отделните числа на кода. Едва тогава го забелязах. Намръщих се. Не беше възможно. Просто е някакво съвпадение. Потърках очите си и въздъхнах раздразнено. Този ден почваше да ме изнервя. И преподавателите, и училището като цяло, и този проклет код на шкафчето, и…тази проклета тълпа, която очевидно беше нараснала, защото вече доста пъти ме бяха наръгали в гърба, докато се опитвах да набутам чантата си в малката “кутия”. Обаче в едно не се оказах прав – тълпата не беше нараснала. Просто, както и във всяка друга гимназия, “подчинените” смирено правеха път на своите “господари”, надявайки се поне този път някой от възвишените да им окаже дори и най-дребен признак на чест и да им обърне внимание, дали с нещо като снизходителна усмивка, дали с по-малко. За щастие, след като обърнах гръб на коварното шкафче, те вече бяха отминали и тълпата вече почваше да се разпростира на цялата ширина на коридора. Загледах се в отдалечаващата си групичка на “подбраните” гимназисти. И ето че чувството от сутринта се завърна. Този път дори разбрах защо коремът ми се сви толкова болезнено. Наистина не беше за вярване какъв късмет имам!...

Tbc…

©aoko1412, 15.05.2007-16.11.2007

Уха,чакам продължение :cheers:

Аоко се радва, че ти харесва...И все пак моли да кажеш мнение за подобрения и тем подобни... :roll:

Мм,аз мисля,че нищо му няма :) (за сега поне)

Малеле,все едно Бобо го е писал О.О
Ексцентрично, но интригуващо, продължавай в същия дух!

Това Sebastian Mort го прие като лична обида...Неговата ексцентрична и егоцентрична натура не позволява да бъде сравняван с когото и да е било... :suspect: (wtf??!!)
А пък Аоко не ще да бъде сравнявана с когото и да било, понеже това не беше целта на творбата...
А най-главното, Аоко полудява...Вече си има нов въображаем приятел, с когото да се засяга за характеристиките си... :lol!:

И все пак, мерси за искреността XD Ще се радвам да го четеш нататък, и накрая да я различиш от просто някаква творба, приличаща на такава на Бобо-сан..:/

Е, ама не исках да те засегна или да засегна Себ!Само казвам, че е в стила на Бобо и че и той се държи така до някаква степен.

Oo Морт добавя, че всъщност най-вероятно Бобо го имитира...XD

...или ти си се повлияла от баща ми. ^^

Оо за съжаление трябва да призная, че не е възможно, понеже адекватно съм се повлияла от един приятел, пък и не познавам баща ти...>>

Освен всичко, това е написано преди Ао да се запознае със зет ми xD

И преди да усети, че и аз съм скорпион :lol:

Ано не, не е нужно да коментирам пак, нали? XD Но в случай, че настояваш анализите (които бяха в рамките на малко повече от 2 листа малък формат) ми да присъстват тук, можеш да си ги сканираш и да ги постнеш. ^^