< Kiseki no Umi > / < Море на чудесата >

< Kiseki no Umi > / < Море на чудесата >

Искате ли да научите как се стигна до това?
Какви са отношенията между нас?
Каква е истинската история на Семейство Крос?
Тогава не пропускайте тази история.

< Kiseki no Umi >
<< Море на чудесата >>
<<< една различна история >>>

автори:
Plama_chan & tenshi

Зимна нощ. Лунната светлина нежно се прокрадваше по снежната покривка, покрила земята. Открояваха се само самотните стволове на дърветата, които приличаха на души, бродещи в безкрая на нощта. Зимен сън беше обхванал всяко живо същество.
Изведнъж на фона на зимната тишина се прокрадна силует. Той прелетя над замръзналата река, след което се спусна от другия край на хълма и продължи да навлиза навътре в гората. Вървеше, но крачките му не оставяха следи по снега, нито дори звук не идваше изпод тежките му стъпала.
Не след дълго в далечината се открои фигурата на стар, но красив замък, който величествено се издигаше насред гората, сякаш за да допълни зимния пейзаж със своето призрачно мълчание. Появи се силен вятър, който развя черното наметало на мъжа. Той се заслуша в песента му, след което тихо проговори:
- Върнах се...

Следва продължение...

Глава 01: Началото

Това се случи много, много отдавна, още преди началото на всички познати и непознати, завършени и незавършени истории. Може би в тази история ще откриете част от себе си, а може би не. Може би сте чели много такива разкази, но не. Недейте! Не прибързвайте със заключенията, защото дори и да ви прозвучи познато, тази история не е като нищо друго, което сте чели преди това.
Тази история може да не е истинска, ами ако е...

***

Малко, провинциално градче. По тъмната и прашна улица вървяха две деца, хванати за ръка. Бяха братче и сестриче, които се прибираха вкъщи, след дългия ден работа на нивите.
- Нии-сан? - проговори момиченцето.
- Какво?
- Ами... аз... такова – тя се опита да каже нещо, след това замлъкна.
- Какво има? Не започвай разговор щом не знаеш какво искаш да кажеш. – момчето се скара на сестра си и продължи да върви напред.
- Нии-сан, почакай!
- Пърпъл, стига вече! Просто ми кажи за какво става въпрос и да приключваме с това. Не мога вече! Държиш се така цял ден. – той спря и се обърна към момиченцето.
- Нии-сан, аз ... видях го! Там в гората. Сигурна съм, че го видях! – почти през сълзи извика Пърпъл.
- О, не. Не отново. Колко пъти да ти казвам, че това не е възможно. Замъците не се появяват и не изчезват от нищото просто така.
- Казвам ти, че насред гората имаше замък. Сигурна съм!
- Добре, да предположим, че е имало замък, тогава къде е сега? Обясни ми как е възможно да се изпари буквално за две минути. Единият от нас определено полудява и това не съм аз. Но, все едно. Хайде да побързаме, преди мама да се е ...
Внезапен взрив разтърси земята. Двете деца се озоваха пред сграда, обвита в пламъци. Чу се детски плач и безпомощен вик – Мамоо! Неее!...

***

Пърпъл се събуди плувнала в пот – ”Пак този сън.” - помисли си тя. Стана от леглото и отиде до прозореца. Тъкмо се канеше да го отвори, когато в стаята с гръм и трясък влетя Дриймс:
- Бабооо! Добро утрооо!
Пърпъл се обърна рязко.
- Добро да е, бабе! Всички ли станаха?
- Да! Само теб чакаме за закуска.
- Идвам след малко, само да се оправя.
- Добре! – каза Дриймс, затваряйки вратата след себе си.
Пърпъл постоя още няколко секунди изправена, въздъхна дълбоко и се отпусна на леглото. Разпери ръце, вдишвайки дълбоко. Косата й се стелеше по завивките и с всяко нейно движение правеше причудливи форми. Погледът й беше смътен, защото се опитваше да си спомни съня. Изведнъж се обърна настрани, като впи поглед в прозореца. Наблюдаваше как снегът бе отрупал дърветата с чисто бяла покривка, сякаш и те спяха и сънуваха същия сън като нейния. ”Какво беше това…?” – се питаше тя.
В този момент мислите й бяха прекъснати от силен шум, идващ от трапезарията. Чу се крясък:
- ЕЙ, ИДИОТ ТАКЪВ!
Пърпъл се сепна и каза, въздишайки:
- Ех, внучката пак се е разбесняла. Я по-добре да сляза и да видя за какво е всичко това. Какъв е тоя тормоз рано сутрин?!
Облече се пъргаво. Запрати пижамата си на близкия стол, нахлузи бързо всекидневните си дрехи, среши косата си и излезе, затваряйки вратата по необичайно тих начин сякаш се прокрадваше.
Когато стигна до стълбището, се спря за момент. Поколеба се, но протегна десния си крак, стъпвайки на първото стъпало. Нищо не стана! Тя се успокои и по-решително направи втората крачка, но стъпвайки на следващото, се чу пронизително скърцане. Пърпъл се огледа плахо. Трапезарията беше утихнала. ”Леле, спипаха ме! ”- помисли си тя. Но в следващия момент си отдъхна, защото от стаята се чу един мъжки глас:
- Are you ready? – и в този момент засвири една песен, безкрайно позната на всички.
От гостната се чу нов крясък:
- Стига беее! Не отново тази песен! Млъкни бе! Не струва за нищо!
- МОЛЯ?! – изкряска един момичешки глас.
- Като не ти се слуша, излез! – добави друго девойче.
”Олеле, ще ги изпусна. Да побързам! ” – каза си Пърпъл и закрачи бързо, но все така внимателно по стълбището. След минутка беше пред вратата на трапезарията. Спря за миг, наостри слух и чу как разни прибори тропаха. ”О, не! Ще се избият! ”- помисли си тя. Хвана решително дръжката на вратата и я натисна. Вратата леко изскърца и се отвори.
В този момент пред Пърпъл се разкри необикновена гледка…

Следва продължение...

Ахахахах! :lol: :lol: :lol!: :lol!: :lol!:
Чудно, какво ли ще да съм видяла? :suspect: :lol:
Искам още! :lol!:

П.С: Еее, да бях станала по-рано, че да гледам целия цирк, пък то сега само кулминацията... =.= Все аз изпускам нещо =.= :lol:

Уха,страхотно начало на сутринта :D Очаквам продължение ^^

Глава 02: Една обикновена сутрин

От едната страна на масата, преплетени в стастна прегръдка, стояха Кусанаги и Сесилия и си раздаваха целувки, така сякаш около тях не съществуваше нищо. От другата страна, спокойно поседнала на един стол, Тенши си сипваше чай, до нея седеше Гакт, който гледаше с недоумение към братовчедка си, а малко в страни от влюбената двойка стоеше Плами и държеше в ръцете си една точилка, с която явно искаше да удари Кусанаги, но при странната гледка беше, сякаш замръзнала на мястото си.
- Ох, Боже! – Пърпъл въздъхна и влезе в стаята. Приближи се и зашлеви Кусанаги по бузата, след което издърпа внучката си от прегръдките му - Нии-сан, събуди се!
В същия момент Сесилия се съвзе от транса, в който беше изпаднала и извика:
- БОБО, ТИ СИ КРЕТЕН! – след което излезе от трапезарията.
- Сега пък какво направих? Просто казах, че песента не ми харесва. – Кусанаги се почеса по главата и тръгна след Сесилия.
- Някой ще ми обясни ли какво стана преди малко? – попита Гакт, оглеждайки присъстващите в стаята, но погледа му се спря върху Плами, която все още държеше точилката, мигайки на парцали.
- Нищо особено. Просто поредната семейна криза – въздъхна Пърпъл, сядайки на един от столовете – Какво има за закуска?
- Ами… да видим. – и Тенши отвори хладилника. – Еха, дъще, пир за тебе. Има палачинки, крем карамел и макарони. Кой какво иска?
- Йей! Палачинки! – провикна се Плами.
- Макарони! – казаха в един глас Аврора и Аоко.
- За мен крем карамел. Искам нещо по-леко. – каза с равен глас Гакт.
- И за мен палачинки, маме. – рече Пърпъл.
Следващите няколко минути от трапезарията се чуваше едно бърборене, докато Тенши сервираше. Всички обсъждаха вчерашните събития и разказваха плановете си за днешния ден. Когато и тя седна, Гакт запита:
- Ами, Сеси и Бобо? Те няма ли да закусват с нас?
- Сега и да ги викнем е безсмислено, защото са твърде заети да се сдобряват. Като огладнеят, ще дойдат и ще закусят. – каза наставнически Пърпъл. – Добър апетит на всички.
- Добър да е! – провикнаха се всички и започнаха да похапват.
Настъпи пълна тишина, нарушавана само от лекото потракване на приборите. Както си похапваше, Тенши осъзна, че липсваха палачинки от чинията й. Странно, мислеше си, че беше сложила повече. Как изведнъж изчезват безследно… Сигурно си въобразява. Но в следващия момент тя видя една малка ръчичка как се протегна изпод масата и почна да опипва покривката, стигайки до нейната чиния. Тя повдигна едната си вежда, но искаше да спипа крадеца на местопрестъплението, затова не направи нищо, а само продължи да наблюдава блуждаещата по масата ръка. Когато пръстите напипаха топлите палачинки, пъргаво хванаха най-горната и я дръпнаха с бързината на светкавица. Момичето се опули. Брей, че бил хитрец… След малко се подаде друга ръчичка, но не беше същата като предната. Отличаваше се с малко по-дългите пръстчета, които също така пъргаво започнаха да изучават масата. Стигнаха до чинията й с палачинки и чевръсто си откраднаха една. Тенши леко се намръщи, защото не обичаше някой да й намалява полагащата й се дажба, камо ли да й краде от храната. Остави вилицата си, хвана покривката на масата и бързо я повдигна нагоре.
- Какво правиш? – изумиха се всички.
- Нищо особено. Току-що спипах двама крадци на палачинки. – каза сърдито, като извлече изпод масата близнаците – Фред и Джордж.
- Ах вие, пакостници такива! – засмя се Плами – Имам странното чувство, че вече закусихте ...
- Или отново те лъже паметта – с насмешка добави Гакт.
- Хей, нии-чан! Пак ми се подиграваш!
- Хахаха. Не, просто обичам сърдитата ти физиономия. – той се засмя, след което се обърна към крадците – Е, момчета. Ако сте толкова гладни, защо просто не поискате още една порция.
Близнаците се спогледаха, след което се обърнаха към Пърпъл и в момента, в който очите им се срещнаха, тя почувства как непоносима хладнина преминава през тялото й. В погледите им, сякаш празни и самотни, виждаше отражението си. Обзе я чувство на страх. Поиска да избяга, да затвори клепачи, да се скрие от тези очи, впити в нея. Тогава в главата й прозвучаха гласовете на близнаците - “Сънища, сънища! Сънищата са вход към душата на човека. Спомени, спомени! Можеш ли да разбереш какво липсва? Отвори вратата. Не се страхувай от това, което ще откриеш. Само ти можеш да...”- почувства, че пада и изведнъж отново се озова в трапезарията.
- Палачинки, палачинки! – повтаряха двете момчета, подскачайки около Тенши, която запретнала ръкави, приготвяше още палачинки.
- Мамо, добре ли си? – попита Аоко, когато забеляза бледото лице на Пърпъл.
- Добре съм, нищо ми няма. Май все още не съм се събудила напълно. Ако ме извинете, мисля да си почина малко. – тя стана от масата и напусна стаята.
- Аоко трябва да тръгва, чака я работа. – тя стана от масата - Нее-чан, благодаря за чудесната закуска. – пожела на останалите приятен ден и се запъти към гаража. Малко преди да се качи в колата, чу детски стъпки зад себе си. Обърна се и видя Дриймс, която държеше в ръцете си един шал.
- Ао-чан, забрави си шала.
- Аоко ти благодари, миличка. – взе шала от ръцете на момичето и се приготви да се качи в колата, когато Дриймс я дръпна. – Искаш ли да кажеш още нещо? – попита Аоко.
- Ао-чан... искам само. – Дриймс стисна ръцете си на юмруци, събра сили и извика – Не обръщай внимамние на това какво говорят хората. Ао-чан е част от нашето семейство и ние я обичаме! – и засрамена от това, което каза, момичето изтича обратно в къщата.
- Аоко знае това много добре. – тя се усмихна и се качи в колата. – “Осиновена! ...Не чухте ли, тя е осиновена. ... Натрапница, дори не е истински член на семейство Крос.” – в главата й се въртяха спомени, болезнени спомени.
Всичко започна, когато...

Следва продължение...

Уха,засега историята продължава великолепно ^^ Какви ли са спомените и сънищата в главата на Пърпи?А кой ли е нарекъл Ао-чан осиновена и натрапница?Ще изчакам да видя ^^

Ух...XD Че аз сама се нарекох осиновена натрапница... :suspect: Ениуей, продължавайте...^^

Глава 03: Осиновена

Вече се смрачаваше. Къща - смътно позната, някак по-малка и по-скромна, приличаше на дома на семейство Крос. Идващата нощ закриваше по-голямата част от очертанията на къщата, но това е тя! Какво се е случило? Защо изглеждаше толкова пуста? От единия прозорец се прокрадваше искрица светлина. Чу се шум и сякаш някой влезе в стаята, но с отварянето на вратата, светлината угасна. Духове…? Едва ли. Къде се намира това място? Отговорът е един. Преди 10 години всичко беше много по-различно…
Изведнъж вратата се отвори и от там излезе Пърпъл, сияеща от щастие. Последва я един висок, строен мъж, който носеше две чанти.
- Хайде, скъпи. Да побързаме. Не бива да закъсняваме.
- Мила, много си радостна.
- Как да не съм? Днес ще се сдобием с още едно дете. – каза тя с широка усмивка на лицето.
- Ееех, и моето слънце изгря на небето. – засмя се закачливо мъжът.
Качиха се в колата и господинът понечи да запали, но се спря. Пърпъл го погледна въпросително, но той само й се усмихна и постави ръка пред устните си в знак за мълчание. Заслушаха се. Все по-силно и по-силно се открояваше свиренето на щурците и свистенето на топлия вятър. Всички живи същества спяха.
- Чуваш ли я? – попита мъжът.
- Кого? – недоумяващо погледна момичето.
- Как кого? Бъдещата ни дъщеря! Шумотевицата у дома ще стане още по-голяма. – усмихна се той и направи знак на шофьора да запали колата.
Пътуваха известно време, преминавайки през града. Пътят им бе съпроводен с мълчание, защото и двамата бяха прекалено нервни от предстоящото събитие. Щяха да си осиновят още едно дете. Вече имаха две, но толкова много обичаха малките малчугани, че пожелаха семейството им да се увеличи. За жалост единственият начин за това беше осиновяването или поне така ги посъветва лекаря. Но независимо дали е биологично тяхно или не, те щяха да го дарят с много любов. Къщата им щеше да стане по-пълна и по-шумна и те точно към това се стремяха. Затова влязоха в сиропиталището с усмивка и твърда крачка. Още от вратата ги посрещна мила старица:
- Господин и госпожа Крос, за нас е чест, че избрахте нашето сиропиталище. Тук има много деца, които копнеят да намерят семейство, което ще ги обича и закриля.
- Бихте ли ни завели при децата? – попита Пърпъл.
- Разбира се! След мен, ако обичате.
Старицата въведе Пърпъл и спътника й в едно голямо и добре осветено помещение, където се бяха събрали цял куп дечица. Те тичаха наоколо, залисани в най-различни игри, а виковете им създаваха в стаята една огромна, но весела шумотевица. Господин Крос направи знак на шофьора, който вървеше зад тях и той набързо донесе от колата двете чанти.
- Ако ни позволите, донесли сме подаръци за всички деца и бихме искали да им ги раздадем. – Пърпъл се обърна към старицата.
- Колко мило от ваша страна, госпожо Крос. Нямате представа как само ще зарадвате децата. – старицата се поклони, след което настани гостите си около една от масите в помещението.
- Деца, искам да ви представя господин и госпожа Крос! – тя се обърна към тях, като плесна с ръце няколко пъти, за да привлече вниманието им.
- Здравейте господин и госпожо Крос! – в един глас извикаха децата.
- Господинът и госпожата бяха така любезни да отделят от времето си, за да посетят нашето сиропиталище и дори са донесли подаръци за всички вас. Затова сега искам да се подредите в редица, така че всеки един от вас да може да получи подаръка си. – възрастната жена прикани децата - Хайде! И не забравяйте да им благодарите!
Малчуганите пъргаво се подредиха в няколко редички и Пърпъл започна с раздаването на подаръците. При вида на шарените опаковки, детските очи засияха като малки звездички. Господин Крос, който все още седеше на масата, забеляза на една от отсрещните маси малко момиченце. То седеше само, далеч от цялата врява около подаръците, рисувайки върху лист хартия. Мъжът се изправи, взе един от подаръците и се запъти към момиченцето. Когато отиде до масата, той повдигна рисунката и се вгледа в нея с огромен интерес.
- Това прилича на един голям кит. – засмя се той.
Момиченцето не каза нищо, издърпа рисунката от ръцете му и продължи да рисува.
- Брей, ама много е голям този кит. Чудя се с какво е толкова интересен. – той се почеса по главата, след което извика така, все едно е открил нов континент – Сетих се! Да не би да е вълшебен!
Момиченцето погледна мъжа за кратко, след което събра моливите си, взе рисунката и излезе от стаята.
- Какво има, скъпи? – приближи се към него Пърпъл.
- Това момиче не е като останалите. В нея има нещо, усещам много болка и тъга. Тя е нашето бъдещо дете. – спокойно каза господинът. Пърпъл го погледна, усмихна се и извика възрастната жена.
- Взехме решение, госпожо! Искаме онова момиченце, което преди малко излезе от стаята.
- Аоко! Имате предвид Аоко? Госпожо Крос, но тя е... – жената замълча – тя е тук от много време, но вие сте първите, които дори забелязват, че е тук. Не знам дали...
- Какво искате да кажете? – господин Крос прекъсна старицата – Не сме искали мнението ви. Казахме, че ще осиновим това момиченце. Вашата работа е да подготвите документите. - след тези си думи, мъжът тръгна в посоката, където беше отишло момичето.
- О Боже, извинете ме, госпожо Крос, аз нямах предвид... вижте истината, е, че откакто Аоко е тук, не е казала нито една дума. Другите деца я отбягват, защото мислят, че е странна. Горкото дете, не знам какво се е случило с нея. – старата жена започна да обяснява. – Тя е тук от около три години. Доведе я един мъж. Той ме помоли да се грижа за нея, но единственото, което ми каза, беше името й. До сега са идвали много семейства, но нито едно от тях не забеляза присъствието й. – и на лицето на старицата се появиха сълзи.
- Не се тревожете, госпожо. Ние ще се погрижим за нея и ще й дадем всичката обич на света, която заслужава. Елате да подготвим документите по осиновяването. – Пърпъл се усмихна и тръгна след старицата.
В това време след усилено търсене, господин Крос успя да намери малката Аоко, която седеше на едно стълбище и стискаше в ръцете си скицника и моливите, с които рисуваше. Мъжът се приближи и седна на стълбите до нея. Поседя малко, след което се обърна към момичето с весел и закачлив тон:
- Еее, Ао-чан! Не беше мило от твоя страна да избягаш така, без да ме запознаеш с господин Вълшебен Кит. Искам той да стане и мой приятел. Като се замисля, до сега не съм имал такъв приятел, но този изглежда впечатляващо. Какво ще кажеш да...
- Китът няма нужда от приятел! Аоко няма нужда от приятели! – момиченцето прекъсна господина и понечи да избяга отново, но той я спря.
- Всеки има нужда от приятел. Какво ще кажеш, аз да съм твой приятел? Ако дойдеш с мен и съпругата ми, ще ти покажа много чудни неща. Вече няма да си сама, ще си имаш и баща и майка и две сестри. Аоко повече няма да е сама, а ще има много приятели.
В сърцето на момиченцето се появи трепет, който не беше усещала никога до тогава, не можа да се сдържи и заплака. В същия момент от една от стаите се появиха Пърпъл и старицата.
- Боже мой, тя плаче. – старицата се свлече на земята, защото не можеше да повярва на очите си.
Пърпъл отиде до Аоко и я прегърна само така, както една майка би прегърнала малкото си момиченце – Хайде да си вървим у дома, Ао-чан! – усмихна се тя и вдигна момиченцето на ръце, след което се запъти към колата. Веднага след нея тръгна и господинът, като преди да излезе от вратата, се обърна към старицата:
- Тя вече не е сама и никога няма да бъде! – след което излезе.

Следва продължение...

Очаквайте
Глава 04: Дом, семейство, любов.
~Да научим Ао-чан как се правят големи бели~

Ощееееееееееееееееееееееееееееее [16]