愛の光線
Ясното лятно небе бе обсипано със звезди, а нейде в единия край, както обикновено нито съвсем в центъра, нито съвсем в единия край, а нейде в неопределимото черно, висеше луната и огряваше къщичката.
Прозорецът не беше заперден, и нежната лунна светлина влизаше вътре и огряваше спалнята.
А на перваза седяха два лунни лъча и си говореха.
Разбира се, „два лунни лъча” не е съвсем точно. Те бяха, естествено, просто слънчеви лъчи, тръгнали към луната и препратени тук.
Двата лъча седяха на перваза и си говореха. Единият беше песимист, макар и не чак негативен лъч – той считаше, че удължаването на пътя им с едни 350 000 километра и фактът, че почти никой не ги виждаше, ги прави по-долни от техните събратя, които достигаха тук през деня.
Другият, напротив, без оптимистичен, и, разбира се, позитивен лунен лъч – той считаше, както бе прието, че е избран за специална и елитна мисия, и че малкото отклонение, което минаваха за една секунда означава за тях само по-дълъг живот.
- Но ето – ние стоим на перваза и си разговаряме, вместо да се оттласкваме от него и да го виждат хората. Защото няма хора, които да виждат – рече намусен песимистичният лъч.
Оптимистът, усмихнат, поклати глава.
- Не е така, братовчеде. Най-малкото, именно фактът, че няма кой да ни гледа, ни позволява да поседим и да поговорим.
И наистина – единствено във времето, когато нямаше кой да гледа, лъчите можеха да спрат и да си починат. И да поговорят.
- А и дори да ни съзрат-продължи оптимистът.-те няма да видят този зелен перваз в обичайните му цветове, а в нашето си, взето от луната красиво сребристо. Ние, за разлика от нашите братовчеди през деня, налагаме собствените си багри върху нещата и ги правим уникални и различни, за през нощта.
Но песимистичният лъч не се предаваше лесно. За миг замлъкна, да, обърна поглед към звездите и загледа хилядите си малки далечни роднини, звездните лъчи.
Те изминаваха огромни разстояния и много от тях свършваха дългите си пътувания уморени и миниатюрни, а техните звезди дори може би вече бяха изчезнали – и нямаха съществувание, както тях. Само понякога се чуваха, ако се вслушаш, тихите им, жални песни, носени от светлинни години разстояние до тази малка планета.
Мигът премина и песимистичният лъч пак се намръщи.
- А и какво правим ние тук поначало? Защо светим на тези хора? Защо биваме пратени, да покажем света и след това изчезваме? Нали знаеш, че на сутринта няма да ни има?
- Да.-съгласи се лесно оптимистичният лъч.-на сутринта с теб вече ще сме изчезнали, завинаги, както нашите братовчеди са изчезнали преди часове. Всеки от нас има кратък живот, една нощ или един ден.
- Но тази нощ ще е кратка.-рече песимистичният лъч. И наистина, беше лято. Още два-три часа и слънцето щеше да изгрее.
Оптимистичният лъч се усмихна.
- И все пак, имаме една нощ. Една нощ, в която да изпълним своята мисия.
- Но защо? Защо сме тук? Защо не можем да решим сами какво да правим, а трябва да следваме предначертани условия?
- Защото, братовчеде, сме лъчи. Нашата една-едничка цел е да покажем на хората прелестта на светлината и да направим живота им по-красив. Както нашите братовчеди им показват ярките багри на деня, така и ние им разкриваме митичните сребърни тонове на нощта – всеки със своето послание, и цел.
Песимистичният лъч изсумтя саркастично.
- И те, като нас, имат свои цели.-продължи оптимистичният лъч.- Имат своите проблеми и колебания. И често, пътят им е предначертан и каквото и да направят, няма да променят вселената.-замлъкна за миг, след това продължи.-Но истинския смисъл на нашето съществуване не се крие в това да открием себе си, или да променим Вселената, а просто да изиграем нашата роля в него. Хората умеят различни неща – да създават, да творят, да строят, да се развиват – но истинския им талант е в това да живеят. А ние – ние можем само едно – да светим. И да правим живота на хората, изпълнението на тяхното единствено истинско умение, в нещо по-красиво и чисто.
Замлъкна отново и се заслуша в песните на звездните лъчи. След това пое отново:
- И ние, както тези малки наши братя, носим послание отнякъде. Показваме луната на хората. И макар утре вече да ни няма, нашата истина, нашето наследство, е в луната, която щедро ни прие и с добро ни изпрати натук – защото когато хората погледнат луната и кажат „колко е хубава” , част от тази хубост ще е наше дело.
Песимистичният лъч най-после кимна. От една страна, бе се уморил да спори, от друга, нощта беше кратка, и от трета, колкото и трудно да му бе да признае – братовчедът му беше прав.
Вътре, в къщата, девойката, спяща в леглото, се понадигна.
- Хайде, време е...
- Но тя още не е погледнала.-рече безмислено песимистичният лъч.
- Нищо.-усмихна му се оптимистичният му братовчед, хвана го за ръка, и го поведе нагоре, през стъклото.
Девойката се надигна, и погледна през прозореца. Луната грееше, усмихната, над градчето.
- Колко е красива-рече на спящия до себе си любим.
А два лунни лъча бяха полегнали в зениците й. Щастливи.
Нед Дек 23, 2007 11:46 pm
