=^Лунни Ангели^=

Ихааа @.@ Суууупер!!
Какво мога да кажа, освен "Още"? :lol!:

Малко по-късно Перору се върна. Както изглеждаше беше отишъл на летището, за да прибере Шани и останалите. След настъпилата еуфория от пристигането и раздаването на подаръците, последваха и цветущите разкази.
Перору още на летището бе скалъпил причината, поради която Серемити не успя да замине с тях. Също пред всички бе побързал да предложи на Шани. Сега всички знаеха за предстоящата сватба, но защо ли по лицето на Шани се изписваше фалшива усмивка?
Шани набързо разказа, че всъщност баща й я е излъгал за състоянието си само и само да я накара да напусне този град. След няколко дена увещания да остане с него и да поеме управлението на фирмата, тя реши да се върне.
След като тя спря, започна Съмър. Реши да доразкаже за това, което Шани прикри.
Всъщност баща й беше против годежа и не одобряваше Перору. Беше го проучил добре и не искаше дъщеря му да се занимава с някакъв “развратник”. После някак подметна и опитите на баща й да я сближи с дясната му ръка Пиер.
Шани се жегна, когато се спомена името му, и побърза да се качи в стаята си. Започна да влачи тежкия куфар по стълбите нагоре, а Перору се втурна да и помогне.
Петимата останаха сами.
- Какво?....Сърцето ти е закървяло? – запита неразбиращо Съмър, след като чу разказа на Серемити за пръстена и кошмарната нощ.
- Перору, ВЛЮБЕН!В ТЕБ! – учудването се плъзна по лицето на Робин. Не можеше да повярва това бе последното, което очакваше да чуе.
- Хм! Май аз съм единствения нормален в тази стая! – отбеляза Мълдър и заклати глава.
Шумът на приближаващите се стъпки сложиха край на разговора им и всички се разпръснаха из стайте си.
Серемити доразказа за срещата си с Пегасус на двата ангела в стаята си.
- Колко тъжно….обичана си, обичаш, но не можеш да го споделиш! – съжалението прозираше през думите на Съмър. Тя прегърна калъфката на леглото.
- Колкото по-бързо забравиш за това, толкова по-малко жертви ще има! – каза хладно Уинтър, която се бе облегнала на прозореца. – Колкото съзидателна, толкова и унищожителна е всяка проява на любов! – веднага след тези думи тя напусна стаята.
Съмър се обърна към Серемити:
- Не знам! – помисли – Май ще е най-добре да послушаш Пегасус и да накараш Перору да те разлюби!
- Какво става с Уинтър? – побърза да смени темата Серемити
- Има малко подобрение, но е все така затворена и мрачна.
- Странно! – замисли се от кога започна всичко това. Двете си припомниха за странното съвпадение на сънищата им.
- Поведението й трябва да има някаква връзка с този кошмар. – каза Серемити
Пред вратата се чу странен шум и Мълдър нахълта.
Бързо разкара Съмър, като я излъга, че Робин я вика.
- От кога стоиш отвън? – попита тя
След няколко оправдания той призна, че живо се интересува от сънищата им. Призна, че иска да помогне на Уинтър и да я изтръгне от мрака, в който се бе изгубила. Тя се съгласи и разказа с подробности, като се надяваше той да може да го разгадае.
След обяд Шани помоли Серемити да я придружи до църквата, за да уговорят датата на сватбата със свещеника. По пътя за църквата Шани започна странен разговор.
- От както се върнах изпитвам леко съмнение. – Шани замълча, като се опитваше да преодолее себе си, за да изкаже въпроса си на глас. – Как…да разбера…дали любовта ми е истинска?
- Как да разбереш ли? – изрече Серемити и я побиха студени тръпки. – Що за въпрос ми задаваш?
- Моля те, кажи ми как да разбера, че изпитвам истинска любов към някого? – настояваше Шани и форсира колата, което показваше нетърпението да получи по-скоро отговор.
- Но, аз…не съм.. – започна да съчинява лъжа, можеше да си намери хиляди оправдания, за да не отговори на въпроса, но се спря. Отказа се. Спомни си за прекрасната сутрин, в която беше толкова близо до него. Никога преди не бе виждала лицето му от толкова близо. Никога преди не бе усещала горещото му сърце да бие толкова бързо. Допира на тялото му, нежната му прегръдка.
- Е?
Спомена накара сърцето й бързо да затупти, тя бързо хвана ръката на Шани и я постави на гърдите си.
- Ако всеки път, когато го видиш, сърцето ти започне да ти дава такива сигнали, значи това е любовта!
Шани отдръпна ръката си и се загледа в пътя, с напрегнато лице.
След няколко минути спряха пред църквата в града.
to be continued....
гл.редактор:Тенши
P.S. Ако искате още само кажете и пускам следващата част веднага! Ей тези смайлита са много готини...

Разбира се, че искаме! :lol!: Давай насам!

Късно през нощта из къщата се разнесе странен шепот, който приканваше Уинтър да тръгне по непознати пътища. Малко по малко омагьоса съзнанието й и я повлече навън, в нощта. Мълдър се бе събудил от същия шепот. Застана до прозореца, видя я и хукна след нея.
Заслуша се, чуваше шепненето, но не разпознаваше и дума от плъзгащите се думи в съзнанието му. Ако можеше да се съди по увереността на Уинтър, тя явно разбираше всяко от нашепванията. Приличаше на зомби, на кукла на конци, с ръце полюшващи се леко като в безтегловност. Виковете му не успяха да я изтръгнат от нашепванията, плъзгащи се като студена стомана по топлата плът, каращи Мълдър да потрепва при всеки техен звук.
Продължи да върви след нея, докато навлизаха все по-навътре и по-навътре в тъмната гора. Пътечката стана по-тясна и тъмна. Появи се мъгла, която се спускаше от пътеката и нежно започна да гали, леко облечените им тела. Влачещият се след хипнотизираното момиче, Мълдър обгърна тялото си с ръце, за да задържи топлината. Колкото повече напредваха, толкова по-студено ставаше. Уинтър явно не усещаше студа и като нощна пеперуда жадно продължаваше по пътя. В клоните на обвитите в нощните си одежди дървета се чу шум от крила. Мълдър завъртя глава, но измежду клоните успя да съзре само безформени сенки.
Накрая спряха на поляна, обкръжена от наблизко израсли дървета.
Като събудила се от сън Уинтър започна да оглежда място, което виждаше за първи път. Изведнъж почувства пълзящият се по кожата хлад. Въпроси като: Какво правя тук? Как се озовах на това място?, започнаха бавно да се плъзгат по вече будното съзнание.
Обърна се рязко, чувайки стъпките зад себе си.
Възвърналото се нормално изражение на Уинтър озари приближаващия се Мълдър и той си отдъхна удовлетворено. Приближи се, погали я нежно по лицето и на бързо разказа как я е последвал.
- Какво толкова ти казваха шепнещите, за да те привлекат чак до тук? – попита любопитно той, а дъхът му се издигна като пушек над комин.
Тя си спомни думите:

” Ангелите чисти са като сълзи,
Ангелите не убиват, както направи ти.

Друг път съдбата ти отреди
и вече ангел не може да бъдеш ти!

Бялата светла душа, бързо потъмня.
За това побързай по пътя и ела....”

Изблъска го и с гръб към него му заговори:
- Не трябваше да ме следваш.
- Какво? – загледа се в нея – Какво ти казваха, кажи ми? – почака минута две, но не последва отговор. Раздразнен от държанието й, продължи да нарежда. – Защо не искаш да споделиш с мен? Един ангел....
Нейният силен смях разсече изречението. Обърна се и с един отблясък на луната, ангелските крила проблеснаха над нея.
- Ангел? – празния поглед, примесен с горчива ирония, го прониза като стрела. Пое си дълбоко въздух, но той се вряза като леден нож в дробовете. Заболя я. Присви рамене и продължи с хриптящ глас.
- Погледни ме! Аз вече не съм предишния ангел!
Погледа на Мълдър се плъзна от долу нагоре. Сребристия лунен цвят на ангелската й дреха беше отстъпил на тъмните кадифени цветове. Очите му запрепускаха нетърпеливо нагоре към снежнобелите крила. Лицето му застина в мига, в който погледа му погали грозната гледка.
До скоро чисто бели сега повечето пера бяха почернели, посивели и тук-там бяха останали бели. Разгърнати високо в мастилено синьото небе приличаха на разядена от дъжда желязна скулптора.
С поглед, насочен в потъналата в мрак трева Уинтър отново заговори:
- За ангелите крилата са огледало на душата. След това, което извърших, не мога да продължа да съм ангел. – каза мрачно и извика – Разбираш ли, душата ми е опетнена за винаги!
Все така загледан в крилата Мълдър забеляза как, докато говореше, сивите пера почерняваха, белите посивяваха, а някой от черните възвръщаха естествения си бял цвят.
Бушуващата буря от чувства на безпомощност, обреченост и отчаяние мигновено се отразяваше върху вече свитите крила.
- Причината за загърнатата ти в мрак душа не е убийството на вампира!
Не можа да прецени дали от думите на Мълдър или от сковаващия тялото студ, зъбите затракаха шумно, а тялото й потрепваше като отронен есенен лист.
- Предала си се на сраха и вината. Допуснала си тези чувства да те почернят. Отдала си се в прегръдката им и те са се възползвали от слабостта ти, за да те хванат. – гласът му едва се извисяваше над шума от постоянно кацащите на ята гарвани. Проблясваха като черни сенки в небето и с пронизващ гърлен звук се приземяваха в клоните на дърветата.
- Откъде знаеш, че съм убила Ники? – изненада се тя
- Ники? – учуди се на свои ред той - Само можех да предполагам!
Разказа накратко за съня на Съмър и Серемити, като бавно се приближи до нея. Наведе се обезпокоително към треперещите й устни. Тя позна намеренията му и се опита да го отблъсне, но той бързо я хвана за кръста.
Ударите на уплашеното й сърце се сливаха с шума от силно свистящите гарванови крила, наподобяващи шум от камшик.
- Страхуваш се да не повториш грешката си ли? – прикова лицето й с ръка и продължи с притихнал глас - А може би точно това трябва да направиш, за да намериш отново себе си!
Долепи устни до нейните.
Тя притвори очи не искаше да види как след секунди той ще се свлече в крака й, гърчещ се в предсмъртна агония. Докато не остане само пепелта.
” Защо го правеше? Нима не беше наясно какво ще последва? Знаеше, че целувката й е смъртоносна. Тогава?”
С цялото си същество искаше да го отблъсне, но обятията му бързо затоплиха вкочаненото й от студа тяло.
В следващия миг мъглата разстлала се между дърветата се стрелна от всички посоки, издигаща се като стена между двамата. Изведнъж ги отхвърли на няколко крачки един от друг.
Приземяването беше болезнено.
Уинтър отвори очи и бавно се изправи, разтърквайки натъртеното.
Между двамата на поляната стоеше мъж и доволно се взираше във вече гърчещия се Мълдър. Уинтър не можа да го разпознае в гръб, но това не беше най-важното в момента. Изпищя и се втурна към изгарящия от болка Мълдър, но непознатия я спря. Усети ледената му ръка да се впива жадно в топлата й плът. В далечината черните птици изграчиха в глас.
Тя се обърна към възпиращия я мъж и замръзна на място.
- Ричи?! - на лицето й се изписа ужас.
Невъзмутимо той продължаваше да впива дланта си в нейната китка. Лицето му бе станало мраморно бяло, зеници наподобяващи котешки, устни със синкав оттенък. Чертите му се бяха изострили още повече, а лицето му, изсечено като с бръснач, блестеше на лунната светлина и сякаш светлината не се отразяваше, а преминаваше през него.
Тя не можеше да прецени дали от ледения поглед или от допира със студената му ръка усети как той поглъщаше топлината й.
Стенещ и късащ сърцето вик преряза настъпилата тишина. Уинтър направи поредния опит да се доближи до Мълдър, но Ричи я държеше здраво. Оставаше й само да наблюдава и слуша влудяващите писъци до самия край.
Силната изпепеляваща болка, разпространяваща се като огън в сухи поля,беше превила на две стройната му фигура. Застанал на четири крака с лице опряно в земята и с ръце около кръста, кашляше така сякаш всеки момент ще изплюе част от белите си дробове.
- Остави го! Нямаме време за това, трябва да те заведа при Разу! – каза безчувствено Ричи, подхвана дърпащия се ангел под ръка и я повлече към сенките на гората.
- Пусни я! – плътния глас се разнесе над поляната и образува шумна вълна от гарвански рев.
Ричи се обърна към полу изправената стойка на Мълдър.
- Не! – бързо обърна поглед към Уинтър и с външната страна на ръката й зашлеви плесница. Лицето му поруменя от обзелата го ярост. – Как можа да дадеш ”дъха” на него? – разкрещя се, а ръцете му болезнено се врязаха още по-надълбоко в дрехите и плътта, оставящи болезнени синини.
Тя обърна глава. Дясната й скула гореше в червеникав цвят с оттенъци на виолетово. Устните бяха разкъсани, а кръвта се разнасяше чак до брадичката.
Не разбираше за какво говори, нито с какво толкова го е ядосала. Все още не можеше да си обясни защо Мълдър е все още жив.
Във въздуха проехтя шум от изстрел. Накацалите гарвани се разлетяха на мига и като черен облак се издигнаха над трите фигури на поляната.
И двамата обърнаха погледите си към Мълдър, който бе овладял напълно болката и сега стоеше изправен с високо вдигнат сребърен пистолет в ръка.
- Само да си посмял да я докоснеш отново! – предупреди го и насочи пистолета към брат си.
- Нима ще стреляш по-малкото си братче? – загледа го изпитателно.
Мълдър не трепна.
- Имах брат, но това не си ти! Вече НЕ!
Мълдър отново стреля. От дулото на пистолета се издигна белезникав пушек пропълзя нагоре и се стопи в нощта. Тялото на Ричи се строполи на земята.
Уинтър изтича и се сгуши в Мълдър.
- Помислих, че съм те убила. – прошепна тя
Млечно бялата мъгла залази отново. Погълна тялото на Ричи и продължи устрема си към двете все още дишащи същества. Двамата се бяха отдали на еуфорията и не забелязаха нищо от случващото се около тях.
Мълдър нежно докосна едно от крилата на ангела, като привлече вниманието й.
- Виж отново са снежно бели!
Тя започна учудено да оглежда всяко перо. Не беше останала и следа от черните и сивите цветове. Обърна неразбиращия си поглед към неговото грейнало лице.
- Сигурно е станало, като се целунахме! – предположи той.
Мъглата продължаваше да погребва под себе си всяко живо растение. Беше на крачка от тях, когато внезапно от нея изкочи Ричи. Хвана Уинтър и ловко отскочи на няколко крачки от Мълдър, който отново насочи пистолета към него.
Демоничния смях на демона се разнесе над гората.
- Нима си мислиш, че с това може да ме убиеш? – продължи да се смее лудо, но този път по-тихо – Въпреки че пистолета е сребърен, си пропуснал да направиш и куршумите такива. Поредния провал,а!? – изгледа го с насмешка и продължи – Трябва да приемеш, че никак не те бива за изобретател!
Уинтър захапа силно ръката, обвила врата й. Той изрева и светкавично й зашлеви втори шамар по-силен от предишния. Тя падна в несвяст в краката му.
Мълдър кипна. Освирепя.
Врящата кръв се разля като течен метал по вените му. Температурата на тялото му наподобяваше силно загрята пещ. Всеки друг на негово място щеше да се разтопи като бучка захар в чаша чай, но той притежаваше ”сребърния дъх”.
Изпод краката му се появиха изкри. Той се подпали. Сребърните пламъци обгърнаха тялото като връхна дреха и се стрелнаха отдолу нагоре, опитвайки да достигнат звездите. Лицето му се измени, косата се изправи назад и откри блестящите скули, посипани със сребърен прах. Зениците, изцяло черни като гущерови, се впиваха в тези на Ричи.
- Нима мислиш, че това ще ме уплаши? – каза спокойно Ричи и надигна вежди. Наведе се и хвана Уинтър за косата, като продължи – При положение, че имам това тук.
Черните като миньорски тунел очи на Мълдър се прехвърлиха върху нея. По белите ангелски пера преминаваха сребристи отблясъци. Не беше ясно дали това се дължи на сребристата сянка, хвърляна от пламъците или просто реагираше на неговата промяна.
Ядоса се само при гледката, че някой друг я докосва. Не можеше да позволи това, защото тя му принадлежеше, както и той на нея.
Защото той бе третия в цялото.
Пламъците бързо се задвижиха в обратна посока и до един изчезнаха в тялото му. Секунда. Изпод краката му се надигна концентричен кръг от сребърен огън и бързо се разпростря по тревата, отблъсквайки ледената мъгла. Сребърните езици се плъзнаха. Трупащите се кълбета сребро добиха формата на дракон, който прелитайки ниско над тревата, зад себе си оставаше само сребърна жарава. Летеше право към Ричи. Разтвори своята паст и след миг и двамата се разтвориха във въздуха. От тях остана само сипещия се сребърен прах премесен с тъмна пепел.
Под тежестта на изведнъж появилото се изтощение Мълдър падна на земята в несвяст.
На няколко крачки от него, подразнена от сипещия се прашец, се разбуди Уинтър.
Над нея шумно пляскаше с криле черен гарван, очите му като пурпурни мъниста проблясваха на фона на тъмната нощна палитра.
- Разу? – прошепна тя, докато наблюдаваше познатата птица.
Още преди тя да погледне към пробуждащия се Мълдър, птицата размаха силно крила. От тях в кръг около нея се стрелнаха няколко черни пера, врязвайки се в земята. Изчезналите гарвани се върнаха. Засвистяха около нея като куршуми, образувайки черен стълб от плътно летящи, една до друга, птици, в края на който бе Разу.
През все още премрежения си поглед Мълдър видя как любимия му ангел изчезна. Като водно конче по огледална водна повърхност като отблясък от стъкло.
Той се стрелна към мястото, но тя вече не беше там, а виковете й продължиха да звънят в ушите му.
Нямаше я мъглата, нямаше ги черните птици, нямаше и НЕЯ.
to be continued....
гл.редактор:Тенши
P.S. Желанието изпълнено! Дългичка част....Ако има нещо, което ви притеснява моля не се стеснявайте....питайте и критикувайте наволя! Това само ще ме зарадва и помогне!

***
По същото време Серемити плавно се приземи на терасата, твърдо решена да пречупи любовта на Перору. Влезе в стаята и го потърси с поглед. Спеше. Явно умората го бе покосила изведнъж, за да не се преоблече и завие. Сигурно бе уморен, за да легне направо с дрехите. Загледа се в спящото му лице ”Дали да не отложа за утре?”. Взе одеалото, което лежеше в краката му и го зави.
Излезе на терасата, за да отлети.
- Този път няма да те пусна!
Чу шепота в ухото си и усети ръце около кръста си. Той я придърпа към себе си двамата усетиха допира на телата си. Тя почувства силно блъскащото се, в гръдния му кош сърце.
”Как е възможно сърцето ти да реагира така само при вида на ангелската ми форма?” из мислите се плъзна лицето на Шани ”Дали когато гледаш нея, то реагира по същия начин?” мислите й станаха горчиви. Бързо си припомни за какво е дошла, наведе глава и прошепна:
- Пусни ме!....Моля те!
Вече не усещаше ударите, хватката около кръста се отпусна. Той направи крачка назад.
Все още с гръб към него тя продължи:
- Дойдох да се сбогувам. Тази нощ е последната, в която ме виждаш.
- Защо?...Защо си играеш така с чувствата ми? – той притвори очи – Аз те обичам за бога!
Тя направи крачка напред, а той веднага се хвърли, за да хване ръката й. Мислеше си, че я държи здраво, докато тя не я отблъсна. Погледна го, а гърдите й бързо се издигаха. Дишаше насечено и начесто. Очите й бяха влажни, сякаш всеки момент ще заплаче, но ангелите не можеха да плачат, по-старите наричаха сълзите ненужно усложнение, за това те бяха премахнати. Тя поклати глава.
- Забрави ме! Спри да гледаш към звездите и да ме търсиш, защото това, което желаеш е невъзможно! – каза тя с напрегнато прошепване. – Знам, че покрай теб има човек, който може да ме замести напълно. – усмихна му се – Просто трябва да отвориш очи!
– Отговори ми само на един въпрос и после може да си вървиш. – изражението в очите му се измени – Ти ли даде шалчето, с което превързах раната ти, на Серемити? – сега те бяха изпълнени със съмнение.
Причерня й.
”Лукави думи! Защо не бяхте в друг ред! Как да отговоря с да или не? Как да излъжа, като в тази си форма не мога! Не мога!”. На нея не и остана нищо друго освен да отговори:
- С нея сме много близки, нашата връзка е много силна, когато аз съм радостна или нещастна и тя е. – докато говореше погледа й се плъзгаше по парапета, далечния хоризонт, но нито веднъж не погледна Перору в очите. – Тя е момиче с мисия и би се отказало от всичко, за да я изпълни, дори от собствените си чувства.
- Спри! – гласът му я стресна и тя разбра, че е отишла прекалено далеч в обясненията. Вторачи се напрегнато в застиналото като студен камък лице.
И тогава чуха гласът на Шани, идващ от стаята. Серемити се затича към Перору, прегърна го, крилата и се разгърнаха и обвиха и двамата като в пашкул. Шепнешком тя обясни, че така ще се скрият от очите на Шани. Белите крила проблеснаха в седефен цвят и като хамелеон придобиха визията на пейзажа. Неочакваната гостенка се приближи към терасата, но не ги видя. Двамата стояха толкова наблизо, че чак усещаха дъхът на другия. Щом Шани се отдалечи, Серемити прошушна в ухото му:
- Защо ме спря? – беше повече от любопитна. Ръцете й бяха около него, но не го докоснаха.
- Не исках после да съжаляваш за казаните думи!
Сякаш нещо я хвана за гърлото. ”Какво трябваше да значи това?”
Вратата на стаята му се затвори. Шани си беше отишла. Крилата се отдръпнаха.
- Вече може да тръгваш, това ми беше достатъчно! – заяви той, обърна се и влезе в стаята си, оставяйки я в пълно недоумение.
Тя направи крачка към него, но веднага се отказа. В продължение на няколко минути се чудеше, дали да го последва или не. Много искаше да разбере дали не е заподозрял нещо, но не й се навлизаше в тези опасни и дълбоки води, за това размаха криле и отлетя.
to be continued....
гл.редактор:Тенши
P.S. Ужас...много голям ми бил поста :suspect: и за това пускам останалата част така! Повече утре....

shnolichka Радвам се, че мога да бъда полезна :o
Хаха :lol: Поръчах две, получих 5

Нее, това не го очаквах.... как може да постъпват така с Уинтър

Сега стана още по-интересно Чудя се какво ли ще направят останалите, като разберат, че е била отвлечена.... тя е отвлечена, нали? :roll:

Шани да не се е влюбила в Пиер :)

В стаята свали ръкавиците и се загледа в халката. “Сега остава само да изчакам. Надявам се скоро да заблестиш на друга ръка.”
Въпреки, че в стаята бе тъмно пръстена сякаш светеше със собствена светлина и хвърляше сребристи отблясъци върху лицето й.
- Серемити!
През прозореца на нейната стая влетя Съмър, а през вратата нахлу Робин, подпирайки, останалия без сили, Мълдър. Строполи се на леглото до Серемити, а останалите останаха в страни, очаквайки той да започне да говори .
- Видяхме го в това състояние не далече от къщата. Пожела да говори с всички. – обясни набързо Съмър.
- Отиди да извикаш Уинтър, де. – подкани я Серемити
Мълдър изхлипа на няколко пъти. Очите му бързо се пълнеха със сълзи и застрашително се канеха да прелеят. Робин се уплаши, за братовчед си, никога не го бе виждал в такова състояние. Лицето му бе изпито и измъчено, а от прегърбената му стойка лъхаше отчаяние.
- Тя вече не е тук! – изричаше думите, а те като стрели се забиваха в сърцето му.
- Не..е..? Тогава, къде е? – насили се да попита Серемити, предусещайки, че отговора носи със себе си само горчивина.
По двете страни на лицето му се застичаха сълзи. Останалите нямаше и да ги забележат, ако не бяха издайническите отблясъци.
Набързо разказа за случилото се, като не спести нищо. След това и тримата се омълчаха. Всеки премисляше и се опитваше да осмисли чутото. Изведнъж като взрив заваляха и въпросите, но, уви, те бяха повече от възможните отговори.
Опитваха се да си обяснят защо им е Уинтър и малко по малко започнаха да сглобяват пъзела. След като Мълдър сподели и за превъплъщението си, Съмър се сети:
- Ами да! Дъхът! – тя извърна поглед към Серемити, но тя не се сещаше какво има в предвид.
Съмър продължи:
- Всичко съвпада, нашия сън ни е позволил да погледнем през очите на Уинтър, онази вечер. Убийството на Ники, после преобразяването на Мълдър. – замълча за секунда, за да се порадва на откритието си и продължи – Легендата е много стара и започва така....
”Никой не го е виждал от хиляда години. И той като феникса може да се възроди, но от тялото на девица, която става господарка на волята му…Драконът се ражда заедно с душата на девицата и се появява, тогава когато сърцето й се ”изпълни”. Самия дракон принадлежи към друго измерение и по този начин обрича девойката. Понеже, рано или късно, тя ще трябва да напусне този свят заедно с него. Дракона носи със себе си и проклятие, което засяга притежателя му. Целувката на момичето става смъртоносна и всеки целунал я се превръща в прах, изгаряйки от вътре навън. Следователно драконът е в Уинтър. Това, че Мълдър е оживял си има своето обяснение.
Думите ” когато сърцето й се ”изпълни”” означават, че тя го е приела в сърцето си. Влюбила се е. Затова той се преобразил в ”Сребърния дъх”, което му дава и съответните сили. Буквално казано, ти Мълдър, си взел дъха на дракона. Легендата казва, че двамата влюбени могат да се целунат веднъж. При втора целувка, ще се слеят в едно, обединени от общата душа на дракона.”
- Значи е истина! – отбеляза Мълдър
- Ето защо са я отвлекли. – обади се и Робин – За да я използват като оръжие. Едно същество от друго измерение, какъвто е дракона може да спечели войната между Рая и Ада. Сигурен съм, че ще се опитат да я пречупят, за да го използват на тяхна страна.
- Ако се съди и по думите на Ричи за Разу се оказва, че трудно ще я изтръгнем от лапите му. – обади се Съмър с напрегнат поглед.
- Освен, ако нямаш някой негов близък познат. – опита се да се пошегува Робин, но безуспешно.
Серемити стоеше все така мълчаливо. Прекалено много я болеше, за да мисли или говори.
- Ако Перору или Шани попитат къде е Уинтър, какво да им кажем? – попита предвидливо Съмър и се обърна към нея.
Тя стана и бавно се отправи в една от сенките на стаята.
- Не мога да мисля за това сега. – изрече безжизнено
Погледна към Мълдър, който не беше спал от двадесет и четири часа и бе изтощен и измъчен до смърт. Накрая умората си каза думата и го повали на леглото на Серемити, а тя, измъчвана от вина, отиде в стаята на Уинтър. Оставяйки останалите сами с въпроси, които още витаеха из въздуха. Легна на леглото с мисълта, че така ще е по-близко до нея. Нямаше какво да направи освен да дочака следващата вечер и да я потърси.
to be continued...
гл.редактор:Тенши
P.S. Да Уинтър наистина е отвлечена! Колкото до Шани то е очевидно...това, което се случва и ще се случи....За в момента поствам по повечко понеже 2-3 глави са готови, но след това ще се позабавя!

На другата сутрин, докато Перору слизаше по стълбите, на вратата се звънна. Наоколо нямаше никой, който да накара да отвори. Изпъшка и се принуди той да свърши това.
- Мери?!
- Ооо…само не с този поглед! – каза тя и го бутна грубо, за да влезе. – Дойдох, за да се сбогуваме! – присламчи се до него.
- Сбогуваме ли? – повтаряше след нея Перору с нескрито недоволство и досада от присъствието й.
- Да, при развилите се обстоятелства ще е най-добре да напусна този прокълнат град!Няма да позволя на нито един вампир да опита от синята ми кръв! – говореше със замах и на висок тон. Оглеждаше се за публика, но не видя такава. Малко разочарована от това реши да премине към действие.
- За какво си дошла?
Докосна устните му с показалеца си и се приближи, за да го целуне.
Той се дръпна едва забележимо назад, но тя прошепна:
- Не мога ли да получа една прощална целувка?
Той се засмя. Приведе се и двамата слепиха устни. Целувайки го, прокара пръсти през косата му .

След като видя това, кръвта на Серемити кипна. Наблюдаваше през процепа на леко открехнатата кухненска врата. Успя да се удържи и да изчака Мери да си тръгне. Едва затворила се вратата, тя излезе от скривалището си и започна да навиква Перору в гръб:
- Какво те прихваща! - направи няколко крачки и двамата се изправиха един срещу друг.
- Не те ли е грижа за Шани? Как мислиш ще се почувства, ако те види?
- Шпионираш ли ме?! - обърна се и я погледна остро.
Тя замръзна на място.
- Не, разбира се! – смути се - Просто минавах и попаднах на тази отвратителна сцена! Да се целуваш на входната врата и то с Мери! Не мислиш ли, че някой може да види?! – завъртя очи - Например Шани? - и му се скара, а той я подмина, подхвърляйки нехайно:
- Някаква си целувка, кой го е грижа?!
Серемити притича пред него, повтаряйки думите:
- “Някаква си целувка?!”
Той се спря, засмя се на наивната й реакция и попита:
- Да. Ти не си ли целувала просто ей така от учтивост към другия?
Серемити се вбеси и изпадна в невиждана ярост. Подразнена от факта, че той си играеше с нея и не уважаваше чувствата на другите, не успя да се овладее и изкрещя силно:
- Не! Защото никога не съм це……..! - преди да изрече и последната дума осъзна смисъла й. Бузите й веднага поруменяха и се обърна, за да избяга в салона. Изведнъж усети разкъсванията на сърцето си. Едно, две…и инстинктивно сложи дясната си ръка на гърдите, за да намали болката, поне докато избяга. Нямаше намерение да го моли да я прегърне още повече сега.
Перору не забеляза, че тя е изпаднала в криза. В момента единственото, което виждаше, бе добра възможност да се пошегува. Хвана я за ръката, обърна я и я дръпна към себе си. Тя усети неговия дъх върху устните си. Притисна я още по-силно и болката й секна. Погледна в обърканите й очи и докосна устните й със своите.
И двамата усетиха странна енергия, преливаща от единия в другия. Галеше нежно туптящите им сърца, които в момента биеха като едно.
Перору почувства закрила, обич, сигурност, сякаш бе в прегръдката на майка си. Не изпитваше страх, а самотата и тъмнината се отдръпнаха. Чувството, което се зароди в сърцето му преди, време сега ставаше по-силно.
“Не! Това, което се случва, не е шега!”- помисли си той и отпусна хватката си.
Тя се отдръпна. Двамата бяха преплели погледи. За първи път виждаше Перору да се изчервява, но тя бе по-червена и от него. Очите й се навлажниха, но не заплака.

Изведнъж светна светкавица, следвана от рева на гръмотевица. Двамата стояха мълчаливо и неподвижно по средата на антрето, докато входната врата не се отвори. Робин и Съмър нахълтаха вътре, за да се скрият от влошилото се време.
Преди да затворят Серемити побягна навън пред учудените им погледи.
- Серемити, какво правиш? Върни се, всеки момент ще завали! - извика след нея Съмър, а Перору набързо нахлузи маратонките и я последва.

Виолетовите облаци бързо се насъбраха над града. Небесният свод се бе свлякъл, обагрен в цялата тъмна гама и почти докосваше земята. Слънцето остана далеч.
Светкавиците като бели дракони лазеха между небето и земята.

Тя бягаше с все сила по чакъления път, а искрящите като диаманти камъчета се забиваха безмилостно в босите й ходила. Натежалите облаци започнаха да изплащат своя дълг към жадната земя. Скоро шепота на милиони дъждовни капки изпълни въздуха. Те се сипеха и образуваха кадифена завеса, полюшвана от лек ветрец.
Като малки борови иглички дъждовните капки се впиваха в нежната кожата. Лицето й се бе изкривило от болката. Видя шосето и излезе на него, до центъра оставаха няколко пресечки. Косата й се развяваше след нея като скъсано от бурята корабно плътно.
Обърна се за миг и го видя беше далече, но бързо приближаваше. Затича още по-силно, не искаше да го вижда, не искаше да говори с него, не искаше сърцето й пак да закърви. Затова бягаше, бягаше без значение накъде…..само по-далече от него.
“Как мога да погледна Шани след това? Чувствам се като предател! Защо ме целуна Перору? Ако е било шега, то тя бе наистина коварна?! Какво беше това, което взе от мен? И какво ми даде? В какво се превръщам? До къде ще доведе всичко това?”- започна да изтрива, стичащите се, капки дъжд от лицето и се изгуби в лабиринта от малки улички на града.
Спря да тича и спокойно тръгна по тротоара. Нямаше жива душа. Дъждът беше изгонил всички от улиците, вървеше бавно и погледа й се плъзгаше по мокрия паваж. Лятната рокля, с която беше облечена, поглъщаше всяка капка и тя вече усещаше, стичащата се от небето вода по цялото си тяло. Вятъра галеше босите крака. Скоро затрепери като лист и обгърна раменете си.Червенината по лицето й изчезна минути след, като спря своя бяг и сега беше придобило сивкаво-син цвят. Спря. Нямаше сили да продължи и се сгуши в изпъкналите клони на едно от дърветата по тротоара.
- Серемити!? - назова я мъжката фигура пред нея.
Тя погледна към лицето му, но всичко беше размазано. Притвори очи и изгуби съзнание.
to be continued....
гл.редактор:Тенши
P.S. Е това е моя начин да кажа честит Свети Валентин на всички ^^

Перору се изчерви? O.O Wow....
Ощееееееее

Веднага щом се, прибра се устреми право към стаята й. Дрехите му бяха подгизнали и оставяха мокра диря. Празната стая го разтревожи още повече. Взе калъфката на леглото и зарови глава в нея. Носеше нейния аромат. На пролет.
Чу стъпки и погледна с надежда към отворената врата. Блясъкът в очите му бързо угасна, след като видя силуета на Шани, а празнотата в погледа му отново се върна.
Хвърли обратно калъфката и се отправи към стаята си. Тя го последва мълчаливо.
Започна да съблича мокрите си дрехи без никакъв свян.
Тя се обърна. Вече облечен го прегърна с думите:
- Чудя се, дали щеше да реагираш по същия начин, ако аз бях избягала?
Той се освободи от ръцете й.
- Искам да остана сам! Моля те! – изрече с меланхоличен вид.
- Търсил си я повече от 12 часа в дъжда. Явно много държиш на нея! – каза вместо “лека нощ”.
Той не я погледна. Не можа да види изражението й. Веднага след захлопването на вратата падна тежко на колене. Преви се и удари силно по пода с юмрук.
- Защо избяга? – не издаде и звук, но думите ехтяха в сърцето му.

На сутринта.
Вдъхна дълбоко и пое от прахта по пода. Закашля се и разтвори мъчно очи. Нямаше как да не забележи огромния размер ходила точно пред носа му. Собственикът им недоволно потропна на няколко пъти, след което предпазливо го побутна с единия.
- Ей, жив ли си?
Изпъшка шумно, докато се обръщаше по гръб. Цялото му тяло се бе схванало. Загледа се в надвесеното над него лице.
- Робин?
- Вече на земята ли започна да спиш? – в думите му имаше капка сарказъм.
- Млъкни! – каза сухо Перору и побърза да стане.
Прокара пръсти по косата си, за да подреди стърчащите кичури и застана до прозореца. Все още с гръб продължи да говори:
- Аз съм виновен!
- Само не започвай да се обвиняваш. Ще я намерим, ще видиш. – окуражи го братовчед му.
- А, след това? – замълча – ПО ДЯВОЛИТЕ, ТОВА ОБЕЩАНИЕ! – изкрещя и силно удари прозореца с юмрук. От ръката му по стъклото като слънчеви лъчи се плъзнаха пукнатини, пречупвайки по странен начин минаващата през тях светлина.
- За какво говориш?
Перору се обърна и му разказа за всичко, свързано със Серемити и Лунно сияние.
Потопиха се в няколко минутна тишина, точно преди Робин отново да проговори.
- Изпаднал си в голяма каша! – констатира накрая.
- Знам! Трябва ми съвет! – погледна го умолително.
Робин се замисли. Как да му помогне, като и той беше дал обещание?
- Забрави! – извика Перору. Не можеше да чака. - Знам, че това звучи откачено….Едва ли може да ми помогнеш! – взе суитчъра от стола и изтича навън.
- По дяволите, тези обещания! – каза след него Робин.
Приближи се до същия прозорец и го видя да претичва по пътеката към езерото.
- Пак ли тръгна да я търси? – обади се Шани, която веднага, след като чу шумните гласове, дотича в стаята.
Робин кимна утвърдително с глава.
- Тревожа се за него. От вчера не е сложил нищо в устата си!

***
Приближавайки се към езерото, чу викове.
Спря зад един храст. “Това е Съмър! Да не би да търси Серемити? “
Тя започна да говори на отражението си във водата и той притихна. Напрегна сетивата си, за да дочуе слабото гласче.
- Серемити…защо ме остави? Първо Уинтър сега и ти. Толкова се надявах, че със способностите на Робин ще можем да те открием, но той не можа да надуши следа. Как ще се боря срещу Разу сега? Сама! – седна на тревата и я заскуба яростно – Скапани вампири, скапана мисия…Скапан Перору. Заради него позна болката на разбитото сърце. А този загубеняк още не е разбрал, че ако го видиш да прегръща други момичета, сърцето ти ….
Ненадейно спря сърцераздирателната си реч и в момента се давеше от обтегнато бие на тениската около врата си. Някой я бе хванал и я издигаше, докато тя се опитваше да усети земята с крака. Нападателят й я запрати силно към близкото дърво. Удари се и се свлече.
- Перору! – сепна се.
Той се стрелна към нея.
- Да не си откачил?
Хвана я отново за тениската.
- Искам да знам какво, по дяволите става? Кой е Разу? Къде е Уинтър? За способностите на Робин!– избълва той, а ръката му затрепери. - Искам да знам всичко за….. Серемити! – промени се, сякаш беше обсебен. Обсебен от нея. Не можеше да я намери, не можеше да я разбере, тогава му оставаше да я опознае чрез приятелите й. Трябваше да разбере защо сърцето му биеше по един и същ начин, когато е с нея и с Лунно сияние? Защо ангелът говореше така за Серемити? – Разкажи ми!
- НЕ! – изписка Съмър, подплашена от свирепия му поглед. Опита се да се отскубне, но той я притисна до дървото.
- ГОВОРИ! – извика в истерична изнервеност той. - Или не отговарям за действията си! – заяви, вече почти излязъл от кожата си.
Светкавичен юмрук в лицето го зашемети и попари страстите му. Перору залитна и падна на земята. Видя Робин пред себе си.
- Как смееш да докосваш моето момиче? – рече и я прегърна. Тя го побутна да се осъзнае, но той поклати глава. Вече бе решил, че трябва да му кажат, ако не цялата, то поне част от истината.
- Твоето момиче? – изфъфли Перору, докато разтъркваше наранената си челюст. – Не беше ли момче? – изправи се и объркано заоглежда Съмър.
- Да! Виждаш ли тези малки подутини тук. – Робин посочи с пръст гърдите й.
Тя се почувства като научен експеримент, шамароса ръката му и прикри с ръка мястото, в което и двамата я зяпаха.
- Престанете веднага! – смъмри ги тя като детска учителка.
След като и двамата се посмяха за нейна сметка, Перору и се извини за държанието си.
Седнаха на тревата и Робин му разказа за истинското му минало и другото си аз. Вече и двамата му братовчеди знаеха и го приемаха такъв какъвто е. Не е ли това най-голямото щастие? Да могат близките ти да те приемат такъв какъвто си, без да се опитват да те променят по свой образ и подобие.
Заедно със Съмър му разказаха за Разу, вампирите, Ричи и за отвличането на Уинтър. Спестиха му превъплъщенията на Мълдър понеже щеше да му дойде в повечко.
Накрая Съмър започна да говори за приятелката си.
- Серемити е съвсем обикновена като всички нас. – започна да го заблуждава.
- Като всички…. – вдигна вежди и погледът му падна върху Робин. – Не се опитвай да ме изпързаляш! – заплашително размаха пръст.
- Кой аз ли! Не ставай смешен. – усмихна му се невинно тя.
- Обикновено момиче с обикновено кървящо сърце. – каза с иронична нотка в гласа Перору.
Принудена от обстоятелствата, тя му разказа причината за кризите на Серемити, но на другите му въпроси отговори:
- Виж какво…не ме карай да казвам неща, за които ми е забранено да говоря. Всеки сам трябва да извърви своя път, да достигне до въпросите и сам да си отговори на тях. – стана и с това сложиха край на продължилия почти цял ден разговор.
- Нито дума на Шани за това! – инструктира ги Перору
- Господи, Серемити втори номер! – изкоментира Робин и получи силен удар от страна на Съмър в рамото.
- Какво трябва да значи това? – припряно попита Перору
- Нищо! – заяви отегчено Съмър
Перору продължи да досажда със същия въпрос, докато и той не си изпроси едно круше.
Тримата тръгнаха към къщата, зад която преваляше залязващото слънце.
to be continued...
гл.редактор: ТеНшИ

Разказите на Робин и Съмър разведриха Перору, но след няколко часа той отново изпадна в мрачното си настроение. Дори след хилядите увещания на Съмър, че Серемити ще се върне, в което се съмняваше, не можа да го извади от налегналата го депресия.
Крачеше мълчаливо напред-назад пред телевизора, а останалите се мъчеха да изгледат новините. Можеше нещо да се появи, следа, която да ги отведе при липсващите момичета.
Телефонът звъна и всички застинаха в най-различни пози. Шани беше тази, която се престраши и отиде да вдигне.
Останалите наблюдаваха напрегнато от стаята.
- О, Пиер…отдавна не сме се чували!
Всички се отпуснаха, а Перору продължи невротичния си ход.
От коридора се дочу смеха на Шани. Докато беше в Париж, Пиер винаги я разсмиваше, когато бе в лошо настроение. Единствен той разбираше кога има нужда от това. Разбираше я така добре, сякаш четеше мислите й.
Вътрешно кипящ от гняв, Перору се втурна към нея и със замах затвори телефона насред разговора. Беше станал прекалено чувствителен и се дразнеше почти от всичко. Не искаше да вижда усмивките на другите, понеже той не бе щастлив.
Останалите наскачаха след него.
- Каква приятелка си ти? Смееш се така, сякаш всичко е наред! Сега виждам, че не те е грижа за Серемити! – нахвърли й се. Внезапното раздразнение струеше от него. – Ти. Ти…си една позьорка! – лицето му се изкриви от ярост.
Шани се взираше в него, сякаш за първи път го виждаше. Думите му я стъписаха. Той не беше на себе си, откакто Серемити избяга. Възможно ли е толкова да се промени човек? Възможно ли е тя така да му въздейства?
- Перору. – отвърна тя, възвръщайки самообладанието си. – Не съм виновна, че тя избяга. С нея сме като сестри. Би трябвало да си го разбрал до сега! За това не казвай, че не ме е грижа. Защото не е така!
- Съмнявам се! – изсумтя презрително.
Шани заклати глава.
- Не мога да повярвам, че тя успя да те промени така! Трябва да призная, че аз никога не бих могла! – в думите й се прокрадна тъга, но и дълбоко разбиране.
Затича нагоре по стълбите.
Перору се втурна след нея, но Робин го дръпна за ръката. Той го блъсна и излезе на чист въздух. Съмър го последва.
- Какво правиш, Перору? – попита объркано тя и се приближи до него.
Той прокара нервно пръсти през косата си.
- Не издържам вече. Цялата тази неизвестност ме изнервя. Чувствам, че ако не я намеря скоро, тя ще пострада. – замълча. Обмисляше случката преди малко.
- Ще й се извиня! Не бях прав!

До късно през нощта Перору, обикаляше стайте, в които тя обичаше да седи, докато накрая не се спря в нейната. Остави вратата отворена и се строполи на леглото. Прегърна калъфката и си спомни за нощта, в която я държа до гърдите си. Толкова близо, а сега толкова далеч.
“Къде си?” – горчивият въпрос отново се прокрадна в съзнанието му точно преди да заспи.
Шани мина покрай стаята. Спря се, видя го и влезе. Помилва го по спящото лице. Усмихна се, но усмивката беше страна смесица от горчивина, разбиране и освобождаване. Взе одеало и го зави. Остави го в стаята и притвори вратата.
to be comtinued...
гл.редактор:ТеНшИ

Eй, :D Нови откъсчета

Искам ОЩЕ
Така като гледам сега само остава и Шани да изчезне на някъде
Много интересно ми стана! Кой е онзи, когато Серемити срещна малко
преди да падне от изтощение?? :roll:

Чакам още :cheers: Става все по-добро ;)