=^Лунни Ангели^=

Моята творба, мойте мечти, мойте надежди.....това е моя свят!

Ето и малко инфо, за какво иде дума:
Три ангела са избрани да бъдат ангели хранители(едната от тях Серемити е една от главните герой.)на едно обикновено момиче Шани.Задачата им е да не позволят сърцето на Шани да бъде разбито и да се изправят пред трите момчета, които се изживяват като плейбои и са известни, като “разбивачите на женски сърца”.Другия главен герой е Перору най-големия и безпощаден разбивач на сърца.Трите ангела отиват на земята и заживяват с Шани и от там започват да се случват редица странни и смешни неща.(По средата на книгата се появяват и вампирите, принца на мрака и куп други истории….)
Май трябва да спра до тук че ще ви разкажа всичко!

P.S. Знам колко е трудно да започнеш да четеш нещо ново, но ви моля да сте търпеливи и ще съм щастлива, ако разбера вашата оценка и предложения!
Този линк е за тези, който не са следили поредицата в миналия форум и се интересуват от началото^_^:
http://www.bgshare.com/get,308317.html

Който е забравил, какво стана в първата част от главата ^Нова къща нов късмет^ ето и малко "дежа вю"!Както и новата част!

^Нова къща нов късмет^-І

- Перору слава Богу, че дойде! - извика Шани и се сгуши в прегръдките му.
Той веднага отмести погледа си от Серемити, смени изражението си, като си придаде загрижен вид и каза:
- Шани, толкова съжалявам за къщата! - той отвърна на прегръдката и продължи-Като се събудих сутринта видях дима и веднага дойдох!
Дари (прислужницата) се приближи и започна да му се оплаква, а Серемити, Уинтър и Съмър стояха на страна.
- От къде ли се появи? - зачуди се Съмър и скръсти ръце
- Какво ли пак е намислил? - каза Уинтър и я последва
- Има нещо странно в очите му! - каза накрая Серемити и започна смело да се приближава към него - Какво искаш? - попита го тя и сложи ръце на кръста си.
- Само да ви помогна, нищо друго!Ако искате може да дойдете да живеете в моята къща……на първо време! - предложи Перору и погледна отново Серемити, а в очите му играеха дяволити пламъчета -Съгласна ли си Шани? - обърна се към нея той
- Какво!..В никакъв случай! - побърза да отговори Серемити и направи гримаса.
Шани я хвана за ръка и я дръпна на страни.
- Серемити знам, че не ти е приятен, но ние нямаме къде да живеем! Нямаме друг избор! - умоляваше я Шани, след което направи миловидно личице и продължи - Моля те…направи го заради мен!
Строгото изражение на Серемити поддаде пред влюбените очи на Шани и тя се съгласи с неохота.
- Всичко е уредено идваме! - извика радостно Шани и се отправи към Перору, Серемити погледна Уинтър и Съмър и вдигна безпомощно рамене.
Всички някак си успяха да се сблъскат в колата. Преди да потегли Перору погледна в огледалото за обратно виждане изражението на Серемити, усмивка започна да се изписва на лицето му, но острата болка която прониза сърцето му я спря.”Какво беше това?” - помисли си той. В този момент Серемити погледна към огледалото и Перору отмести поглед “Не! Няма да ти позволя да ме омаеш с невинността си! Сега най-важното нещо за мен е да си отмъстя и то двойно за обидите!” - продължи да размишлява той, завъртя ключа, запали колата и потеглиха към новия им дом.

^Нова къща, нов късмет^-ІІ

Къщата на Перору или по точно палата, понеже беше с размерите на дворец, се издигаше по средата на най-хубавия парцел в града и се ширеше на няколко хектара.
Колата се плъзна по посипаната с бели камъчета алеята, от двете страни се издигаха два реда с оформен, като ограда чимшир. Серемити пое дълбоко въздух, многоцветния аромат изпълни дробовете й, от двете страни на издигащите се стени от чимшир явно имаше градина. Колата направи полу-кръг и те се озоваха пред входа на къщата.
Всички слязоха и мълчаливо последваха Перору. Входната врата се пазеше от две гордо изправени на пост мраморни колони. Поради наситения си изумруден цвят, те приличаха на чимширите покрай които минаха преди малко. Първото което забелязаха в просторното антре бе мраморната шарка на пода във формата на слънце, чийто лъчи се стремяха да огреят всеки влязъл в къщата, с топлината на многобройните си нюанси. В дъното на антрето, на няколко крачки разстояние имаше червеникаво кафява махагонена врата със златисти кантове по краищата. От двете й страни, като две виещи се лози се преплитаха витите стълбищата, които водеха до втория етаж.
Перору побърза да предложи на Дари да заеме мястото на старата прислужница, която на скоро е била уволнена и посочи кухнята, която беше от дясно, а стайте за прислугата от ляво. После заедно с останалите се качи на втория етаж, обясни, че отдавна дясното крило не се използва и четиримата тръгнаха на ляво по-коридора. Той на бързо разпредели стайте в следния ред - Първата стая от ляво беше за Серемити, до нейната се настани Съмър, в дъното на коридора от лявата страна беше стаята на Мълдър, а срещу нея от дясната беше тази на Робин, стаята до него се зае от Уинтър, до нейната се нанесе Шани, точно до тази на Перору, която бе в началото на коридора от дясната страна срещу тази на Серемити.
Преди да разгледа стаята Шани пожела да звънне на баща си и попита Перору къде се намира телефона. Той и обясни, че е до входната врата на една малка масичка и тя тръгна надолу по стълбите. Перору изчака всички да влязат в стайте и подхвърли на Серемити преди и тя да влезе в нейната:
-Ааа….не се учудвай, че стаята ти е по-малка от останалите! Едно време се е използвала от прислугата, която е обслужвала втория етаж!
Серемити направи гримаса и побърза да влезе. Затвори вратата, облегна се и се свлече на земята, не обърна никакво внимание на стаята. Остана така няколко минути, загледана в пода размишлявайки” След всеки изминал ден мисията ми става все по-невъзможна за осъществяване….Чудя се дали може да стане по-лошо от това?!”
Гласа на Шани я откъсна от мислите й и тя побърза да излезе. Докато слизаха по стълбите тя разказа за телефония разговор. Баща й пак отсъствал, но разговаряла с неговата дясна ръка, мъж с много приятен глас и той я уверил, че веднага ще й изпрати пари и всичко необходимо. Серемити се зарадва и констатира, че вече не трябва да живеят с Перору, но когато видя посърналото лице на Шани престана с предложенията си и продължи на ум “Какво пък, нищо няма да се случи за няколко дни!Но после определено си тръгваме!” .
В края на стълбището ги чакаха Съмър и Уинтър, и четирите се отправиха на поход из магазините, понеже в бързането Съмър беше забравила всички куфари до изгорялата къща. Перору бе дал на Шани малко пари и правото да използва колите му и четирите отпрашиха с червения му кабриолет.
В един от магазините преобличайки се в една от съблекалните Серемити дочу странен разговор,тя долепи ухо до тънката стена за да чуе разговора:
- По време на онова разчистване не искам да отделяш поглед от Перору и Шани!Трябва да знам как вървят нещата между тях! - чу се дразнещия глас на едното момиче
- Сигурно се надяваш да наруши споразумението, което направихте! Хмм….този е единствения вариант в който няма да се изложиш пред цялото училище! - каза другото момиче и се засмя дискретно.
- Това вече няма значение за мен! Единственото, което искам е Перору да изпълни своята част от сделката и да накара “г-ца Добрата Самърянка” - Шани да изпита болката от разбитото сърце! - познатия дразнещ глас пак се разнесе
Серемити не очакваше да чуе нещо подобно, това я стресира още повече и та се облегна върху другата стена. Чу че двете момичета напускат кабинката за преобличане, открехна леко вратичката си, но пак не можеше да види лицата им, докато не чу:
- О, Мери! Какво съвпадение! - заговори я Шани, колкото да спази етикета.
- Шани съжалявам за къщата ти! Сигурно ти е много трудно сега?! -отвърна Мери и хвана ръката и като симулира загриженост. Тифани гледаше от страни театъра, който приятелката й разиграваше и се чудеше как може човек да има толкова много лица.
Шани отдръпна ръката си от нейната и каза със задоволство:
- Не се притеснявай, Перору се погрижи за всичко!Сега живеем в неговия дом!
- Не се и съмнявам в него той винаги се е грижил сам за всичко! - каза Мери и двете с Тифани се фръцнаха и си тръгнаха.
Серемити излезе от съблекалнята с привидно спокоен вид, с момичетата пообиколиха още няколко магазина, но тя с нетърпение чакаше мига в който ще тръгнат за вкъщи.
Представяше си момента в който се изправя пред Перору и си мислеше на ум “ Този път няма де ти се размине! ”
to be continued...

обичам начина по който пишеш. много пленително. с нетърпение чакам продължението ^^

Шани паркира колата в огромния гараж не далеч от къщата, слизайки от колата Серемити забеляза паркирания наблизо бял мотор. Бавно се запъти към него.
- Серемити, идваш ли? - извика й Уинтър, която следваше останалите към изхода.
Тя махна с ръка и я отпрати с думите:
- След малко, ти върви!
Колкото повече приближаваше мотора, спомените от миналата вечер изникваха, като живи картини. Изведнъж откри спомен, който беше забравила ”неясната фигура в нощта, която се криеше в сенките около къщата и която избяга с мотор минути преди пожара. ” Прехвърли вниманието си върху задния стоп и видя електриковата лепенка.
- Значи ти си бил! - кипна тя, набързо излезе и се отправи към къщата.
Махагонената врата на салона се отвори и силно се блъсна в стената, забелязвайки Перору до един от прозорците Серемити я захлопна след себе си и се устреми към него.
Той се обърна и забеляза почервенялото й от гняв лице. Тя се изправи пред него, замахна с ръка и я залепи върху лявата му буза, в празната стая се чу ехото от удара. Ръката й се възпламени, но в момента не можеше да почувства нищо друго от опустошителната ярост, която се отразяваше в очите й.
- Как можа да изгориш най-красивите спомени на Шани?! Защо го направи след, като си се споразумял с Мери да я зарежеш?! Що за човек си ти?
След като тя спря да крещи, той обърна лицето си, отпечатъка от ръката й гореше на лявата му буза, но той хладнокръвно се усмихна и каза:
- Може би не съм човек!.......На въпроса защо-започна да обяснява той и изведнъж хвана Серемити за китките и я придърпа към себе си. Тя изстена, допира на кожата му по обгорените от огъня ръце, я накараха да се извие от болка. Опита се да се отскубне от хватката му, но без резултат. Той не обърна внимание на воплите й и продължи - ….направих го защото няколко поредни пъти ме унижи и обиди, а всеки знае, че който се осмели на такава постъпка си заплаща и то двойно!
След като свикна с допира му забеляза, синджирчето с катинарчето на врата му и се загледа в този символ. След като тя престана да се съпротивлява, Перору забеляза обгорените й ръце и отпусна хватката си. Погледна я, забеляза втренчения й поглед в неговото синджирче, тогава и той забеляза нейното.
Двамата останаха, като хипнотизирани няколко минути, докато изведнъж Серемити не се отдръпна с думите:
- Ще разкажа всичко на Шани!
- Давай!...Но, ако го направиш много лесно бих разбил сърцето й! - той забеляза, как изражението на Серемити показващо увереност се смени със страх. Продължи да й говори, като обикаляше около нея - Тя е слабото ти място, нали?! Това желание да я защитаваш и тази вманиеченост да не позволиш да разбият сърцето й!
Колкото повече обикаляше, толкова повече тя се чувстваше като в капан. Задушаваше се от присъствието му, от думите му, от погледа му, които градяха невидима клетка около нея.
- Какво искаш от мен? - едвам изрече тя и той мигновено спря пред нея и отвърна:
- Да правиш това, което ти наредя!
- Добре, тогава! - каза набързо тя и побърза да напусне стаята, но Перору я спря:
- Не, кажи го както трябва!
Серемити се обърна, затвори очи и изкрещя:
- Ще направя каквото…поискаш!-след това веднага изтича навън. Изказаните думи се връщаха отново и отново, като ехо. Въпреки, че избяга усещаше как в единия край той здраво държеше невидимия синджир с който тя се обвърза.
to be continued....
P.S. Тази част ми е най-любима от цялата книга!
Надявам се, че разбирате защо^_^
Благодаря ти little_crow, старая се .....

браво, много хубаво! А кога ще започнат любовните трепети между Перору и Серемити... :tongue:

Тя за малко не се сблъска със сънения Мълдър на стълбището. Той премигна няколко пъти, почеса се по главата, прозина се и продължи сякаш, това което видя бе плод на въображението му. На вратата се позвъни, втори, трети, четвърти път….толкова дразнещо, колкото развален часовник изгубил механизма си за спиране. Звук продължи докато Мълдър не се принуди да отвори.
На прага стоеше Ники, който пристъпваше от крак на крак и хапеше нервно устни.
- Ами, къщата,….пожара….бързо, …те дали са се спасили! - изведнъж потока от оплетени думи секна и той каза - Те тук ли са?
Мълдър го гледаше сънено, все още неосъзнаващ, какъв е този субект, защо е пред домът му и за какво говори. Подготви се да го прати там от където е дошъл, вдигна ръка за да размаха пръст, но в този момент покрай него профуча Уинтър и той замръзна на място. В главата му изникнаха още въпроси на който трудно би си отговорил, за това и не си направи труда да пита, разгорещилата се пред него двойка.
- Ники! - извика Уинтър и го прегърна.
Мълдър трясна вратата зад нея, тръгна към салона, като си мрънкаше под носа:
- Сигурно сънувам! - видя Перору и реши да му зададе няколко въпроса-Халюцинирам ли или къщата е превзета от момичета?
- Момичета ли? - обади се Робин и се присъедини към двамата си братовчеди. Легна шумно на големия диван, като не остави място на Мълдър и продължи - Значи си успял!
Думите на Робин напълно събудиха Мълдър и той си спомни несвързаното изречение на непознатото момче от преди малко. Думата пожар се открой и той започна:
- Не ми казвай, че ти си подпалил къщата!?
Не бяха нужни думи, само с поглед Перору отговори на въпроса му. Мълдър поклати глава и продължи-Край на спокойствието в тази къща!
- Какво пък толкова, колкото повече толкова по-весело! - промърмори Робин
- Едно е да срещаш момичета навън и съвсем друго да живееш под един покрив с тях! Една жена може да донесе само разруха, да не говорим за три! - каза ядно Мълдър
- Ти и твоята ненавист към жените! Преодолей я най-накрая! - каза му Робин
Мълдър сведе безпомощно поглед и се отправи към стаята си.
- Не беше ли прекалено жесток с него? - упрекна го Перору
Робин се изправи усмихна се и каза:
- Не колкото теб! - и излезе от салона
На стълбите в антрето срещна Съмър, която излизаше от кухнята. Той я поздрави с добре дошла. Изведнъж вратата се отвори и с неприкрито раздразнение Уинтър започна да разказва на Съмър:
- Този грубиян Мълдър, така затръшна вратата, че направо ми се подкосиха краката. Добре, че Ники беше до мен за да ме хване! -после доразказа, за причината Ники да се появи тук. Сподели, думите му че ако имат нужда от нещо той е насреща.
По време на целия разказ Съмър прикриваше с ръка усмивката си, но накрая не можа да се сдържи и каза:
- Мълдър май ви е сближил още повече!
Робин се намеси:
- Не му обръщай внимание! Той е доста антисоциален! Живее в свой собствен свят! - после продължи, като се обърна към Съмър:
- Е, аз отивам в стаята си да слушам музика! Знаеш къде се намира, така че може да дойдеш по-късно да ти покажа колекцията си!-и изкачи на набързо стъпалата.
Уинтър едва изчака той да се скрие зад ъгъла и подхвана Съмър:
- Знаеш къде се намира?! От къде ще знаеш това?
- Ами онази вече след сбиването….! - започна Съмър и с бавни крачки започна да се отдалечава от Уинтър , по-посока стъпалата.
- Само не ми казвай, че си преспала в стаята му!? - последва я тя
- Виж, нищо не се е случило !- размаха нервно ръце Съмър и продължи да се изтегля.
- Твоите пиянски истории ще провалят всичко!-развика се Уинтър и тръгна нагоре след бягащата Съмър. Тя успя навреме да си влезе в стаята и бързо заключи вратата пред носа на Уинтър.
-Отвори веднага! Един пердах ще ти дойде отрезвяващо! - удряше по вратата тя
- Няма, докато не се успокоиш!
to be continued...
P.S. Това беше края на тази глава!Очаквайте-^Отмъщението, Миналото и Мистерията^-І
Те любовните трепети между Перору и Серемити тепърва започват, въпреки, че нещата при тях са много по-сложни от обичайното, но любовта в крайна сметка присъства в цялата книга^^

Тюх, най-накрая наваксах това, което не бях чела. Тъкмо 6 глави наведнъж изчетох.

Сега малко коментарче: Тоя простак, идиот и пън Перору как може да подпали къщата?! Егати самодвлюбения пуяк е! И как може да принуди Серемити да му изпълнява желанията?! Голям нарцист е... аргх... чак мен ме хвана яд! А тепърва искам да видя какво ще направи Серемити и той какво ще я накара да направи. Между другото тези синджирчета... мхм, има нещо странно в тях, но ще видим...

С нетърпение очаквам следващата глава.

Мен да питате, Перору трябва да го приберат в лудницата... :suspect: (то и мен трябва да ме приберат, но това е друг въпрос... XD)
Искам новата глава! Умирам от нетърпение! :pirat:

Брей,ако срешна Мълдър,ще стане голяма война XD
Чакам следващата глава с нетърпение! :cheers:

Мен пък Мълдър ме кефи! :tongue: :cheers:
Войната ще е с Пероруууу :x

Purple написа:

Мен пък Мълдър ме кефи! :tongue: :cheers:
Войната ще е с Пероруууу :x

Ооо, да, маме... Тоя Перору :suspect: :x :evil: Мисли се за голямата работа, ама как искам да си намери майстора... Как искам Серемити да го постави на мястото му и да го свали от облаците.

Е,да ама Мълдър е женомразец!А аз мразя момчетата :x Перору го мразя даже,повече от Боб :x

Аааайде всиииички на вооойнаааа! :lol!: :lol!: :lol!:
Go Go Seremity! We're right behind you! XDDDDD

Някой да е поръчвал война...?!?!?! :D :D :D

На вечеря беше тихо и спокойно.
Тя се състоеше в големия салон под витите стълби. Навремето използван за големи празненства и балове сега играеше роля на хол. В началото на стаята имаше телевизор разположен срещу голям диван, от двете му страни имаше два големи кожени фотьойла и по средата малка масичка. Зад дивана се простираше обширно пространство, което в момента беше заето от дълга старинна махагонова маса, която бе в един цвят с червения паркет. В дъното по цялата стена, като бръшлян се ширеше библиотеката. Големите прозорци от лявата страна стигаха чак до тавана. Денем те посрещаха всеки къс светлина с добре дошъл, пречупвайки ги през телата си, ги разделяха на весели зайчета, който танцуваха върху огнения паркет, а вечер срамежливите самовлюбени сребристи балерини се оглеждаха в тях. Дългия ред със прозорци завършваше с плъзгаща се врата, която водеше до задната градина.

На вечерята всички присъстваха с изключение на Робин, който поиска да вечеря в неговата стая.
Това поведение озадачи само Съмър, но момчетата я убедиха, че е нещо обичайно. Серемити стоически се опитваше да издържи присъствието на Перору, но трябваше да го прави, заради Шани. Едва довършила с яденето, тя веднага се отправи към стаята си.
Сега когато я огледа се запита ”Дали Перору не е планирал всичко да се случи така?!”
Беше два пъти по-малка от останалите, до вратата от дясната страна в измъчена поза стоеше стар гардероб, който се нуждаеше от нежно докосване иначе застрашаваше да се разпадне на момента. Прилепнало плътно до него беше леглото, то имаше сравнително приличен и здрав вид. На крачка от него се намираше прозореца, а от лявата му страна имаше масичка, която на времето явно се е използвала, като писалище. Най-новия предмет в стаята, който блестеше със сребриста светлина, беше високото колкото Серемити продълговата огледало, разположено на стоика пред писалището.
Тя се изправи пред него и от другата страна, се усмихна другото и аз. Явно бе прекарала доста време в оглеждане на стаята и не осъзна, кога е станало дванайсет часа.
Отвори прозореца, размаха криле и отлетя до познатото и езеро.
Изсвири с рогчето, пегасът се появи и тя силно го прегърна.
- Имам нужда от съвет! - каза безпомощно тя
-Знам за всичко, което ти се случи, но по добре да говориш с Гайяна!-спря изведнъж той и наостри уши.
- Какво има? - тя се отдръпна от него и впери поглед в мрака. Изведнъж чу познат глас:
- Ау, ау, цялата се изподрах! - от храстите излезе Съмър и махаше заплелите се в косата й листата.
- Какво правиш тук? - Серемити се приближи и започна да и помага.
- Ами, аз просто….исках да дойда с теб при Гайяна! Щом чух зова на рогчето, го последвах…и ето ме тук! - обясни набързо тя
- Добре тогава, качвай се! - съгласи се Серемити, помогна й да се качи на пегаса, направи опит да я последва, но в този момент дочу шум от същия храст.
- И ти ли си дошла! - каза Серемити мислейки си за Уинтър и се приближи за да я посрещне, но очертанието на приближаващата сянка не бяха на жена, а на мъж.
Още преди да излезе на светло тя знаеше кой е. Не се притесняваше, че може да я познае понеже доминото скриващо личността й вече се появяваше при всяко нейно преобразяване, побърза и извика на Съмър:
- Лунен танц, извикай Лунен вятър, аз ще се оправя с него!
- Сигурна ли си?
- Да, сега върви! - отпрати ги Серемити и проследи полета им с поглед.
След, като изчезнаха от хоризонта, тя рязко се обърна към Перору.
- Сега ще си платиш за всичко което си сторил! - извика тя
- Но, защо ме мразиш толкова?! - учуди се Перору, като се опита да скъси разстоянието между тях и направи крачка към нея.
Тя затвори очи, спомни си на какво е учеше пегасът, вслуша се в песента на вятъра, усети гласът на земята, съсредоточи се в целта пред себе си и усети странна сила, лазеща по ръцете й. Вдигна ги към небето, те се разтрепериха сякаш едва удържаха прииждащата енергията. В безоблачното небе просветна светкавица, после още една и още една. Всяка следваща се приближаваше все повече към протегнатите й към небето ръце. Можеше да усети енергията минаваща през цялото й тяло, разбра че може да управлява светкавиците и бързо насочи ръцете си срещу Перору. Светкавицата проблесна над тях и като бяла рогата змия се плъзна от небето и жадно се впи в плътта.
Серемити отвори очи, около нея на всякъде падаха пера и изведнъж я почувства, Болката. Пареща, остра, като отрова за миг обгърна цялото и тяло, притисна ръце до гърдите си, сякаш за да я спре, но тя беше толкова силна, че мигновено я повали и тя падна на колене под нападалите ангелски пера. Наведе безпомощно глава, а от болката зрението й се замъгли и тя притвори очи.
Перору веднага и се притече на помощ, коленичи до нея, повдигна главата й, отметна част от косата, която закриваше лицето й.
Серемити се посъвзе, отвори очи и го погледна ”Не това, не е Перору….това е друго момче….друго…друго” - повтаряше си тя наум докато не изгуби съзнание.
to be continued....
P.S. Тъкмо мислех, че съм ви омръзнала и за това не пишете(наясно съм, че ходите на даскало(??? :roll: което е под съмнение в момента :roll: ???)и имате и други задължения)...
Направо ме разбихте с тия постове... :lol: :D ...голям смях падна докато ги прочета.
Sesilia-chan кой е този Боб :D :D :D ...сигурно имаш предвид Роб...хихихи

Олеле, стана интересно... Какво ли ще се случи на горката Серемити? Ох, нямам търпение да разбера особено, след като вчера прочетох толкова глави наведнъж...

Ъм... Петя, Сеси не говори за Роб, а точно за Боб. Боб (така тя му вика) е Боби или Kusanagi - нашето момченце в екипа ^^

Олеле,какво ще се случи по-нататък?Кое е момчето?!!? :cyclops:
А и да имах предвид Кусанаги :lol:

По същото време Уинтър беше отишла на любимото си място-гробищата. Разхождайки се забеляза името Мълдър на една от надгробните плочи. Приближи се и се зачете в изсечения в черния мрамор текст:

Прости ми Братко…
“Последен път…минути бързи..
Пред мене облак се изви.
Прострях ръце, пророних сълзи, извиках…късно бе, уви!” (Цитат от др. автор, но не си спомням кой...може и да греше, но мисля, че беше Смирненски!)
Твой любящ брат, Фокс Мълдър!

Малко по-надолу беше написана годината и името Ричи Мълдър.
Уинтър се отдръпна рязко назад, изненадана от прочетеното.
- Фокс Мълдър! - тя прочете още веднъж на глас и продължи с размишленията-Значи е имал по-малък брат?! Ето защо винаги го засичам тук!
- А, аз си мислех, че ангелите знаят всичко! - зад нея се чу мъжки глас
Тя го позна и се обърна рязко. Уплашена от близостта между тях, тя започна бавно да отстъпва назад, но той я последва и изкусно я насочваше към най-близкото дърво. Тя усещаше как погледа му се плъзгаше по цялото й тяло.
- Какво искаш? - попита уплашено тя, след като гърбът й се опря в дървото зад нея.
Той я хвана за раменете и извика:
- Искам да ме заведеш при брат ми! - ръцете му бяха ледени - Разбра ли? - и я разтърси силно. Понеже очите бяха най-краткия път до душата, Уинтър се вгледа в тях, опита да премине през хладната пелерина която ги покриваше, като зимно одеало. Не успя да види нищо, но почувства остра болка.
- Искам да ме заведеш при брат ми…! - повтаряше истерично той-Трябва да го видя! - и стискаше силно раменете й.Уплахата на Уинтър растеше все повече и повече, но не за себе си се тревожеше тя, а за него. Въпреки, че очите му бяха сухи, тя можеше да види сълзите му.
Той забеляза страха и объркването в дълбоките й светло кафяви очи. Изведнъж Съмър се появи с пегаса и Уинтър успя да се отскубне от Мълдър.
Макар да чувстваше, че не е правилно да го оставя сам, знаеше че в момента с нищо не може да му помогне.

Щом наближиха езерото, силуета на лежащата в безсъзнание Серемити се открой и сърцата на двата ангела се свиха от уплаха.
- Серемити ! - извика Съмър, слезе от пегаса и се втурна към нея, следвана от Уинтър.
Тя не отговаряше на виковете, не помръдваше, крилата и се бяха отпуснали върху влажната трева.
Съмър седна до нея и вдигна главата й. Уинтър я побутна по бузите с думите:
- Събуди се ?!
Тя отвори несигурно очи, видя Съмър и Уинтър, потърси го с поглед, но той си беше отишъл. Все още продължаваше да се съмнява “Той не може да е толкова мил и състрадателен! Това беше неговото лице, но душата….” - мислеше си тя.
Опита се да си мръдне крилото, въпреки че усети болка, тя бе по-слаба от преди.
- Какво стана? - попита Уинтър, като я подкрепяше от едната страна за да се изправи.
- Нещо се обърка! - започна да обяснява Серемити, но спря изведнъж и се вгледа в мястото където трябваше да е раната.
- Не е за вярване! - промълви тя и се втренчи невярващо.
Раната беше превързана с едно бяло шалче и краищата му се полюшваха от лекия ветрец. Тя се насили да приближи крилото си за да огледа от близо, но болката пак я прободе и тя се отказа да повтори.
- Ще вървим ли? - обади се Пегасус и четиримата се отправиха към “Рая”.

След като пристигнаха пред къщата на Гайяна, тя ги посрещна, като натърти че първо иска да разговаря със Серемити насаме.
Те влязоха в къщата и още едва затворила вратата Гайяна започна да й се кара:
- Видя ли сега, какво направи с безразсъдната си постъпка! Единственото, което постигна е че се осакати! - Серемити наведе гузно глава, а Гайяна продължи - Разбери ще сгрешиш, ако използваш сила срещу него!
- Пегасус…! - започна да се оправдава Серемити, но Гайяна набързо я спря:
- Пегасус, Пегасус….гадателя не трябваше да му дава толкова сила.-промърмори на края тя и продължи да я поучава- Не го слушай, той е пристрастен и в случая с Перору не може да е обективен в преценката си. - Серемити направи неразбираща физиономия и Гайяна продължи - Така да се каже той е обсебен от Перору и в интерес на истината това е в реда на нещата! Но последното до което трябва да стига един ангел са природните сили!
Серемити не можеше да разбере повече от нещата които Гайяна й каза, знаеше че ако попита тя сигурно няма да й обясни и за това не си и направи труда. Но не можеше да се съгласи с последното което тя каза и само поклати глава и каза:
- Ти сигурно знаеш, како е направил с къщата, да не говорим за облога му! Просто исках и той да почувства някаква болка!
- Перору е по-особен, не ще го победиш със сила. Тази вечер видя, че природните сили не го докоснаха, но тъй като ти ги призова те трябваше да покосят все някой и за това сега седиш пред мен с превързано крило! - обясни и накратко Гайяна
- Мразя го, мразя го…- Серемити тропна с крак и продължи през зъби-до дъното на душата си! - стисна юмруци-Той е виновен за всички нещастия, сигурна съм!
Гайяна я наблюдаваше учудено, потресена от яростта, която бушуваше в нея и каза:
- Внимавай, мила! Прекалената омраза е опасна! А, аз виждам, че тя извира от теб като планински ручей и е дълбока, като пълноводна река!
- Да, направо съм бясна!
- Защото те е хванал в клетката си?Той наистина е доста хитър, но колкото по-близо си до него, толкова по-бързо ще разбереш кой са му силните и слаби страни!Превърни недостатъците на ситуацията в твой преимущества!-раздаваше мъдри мисли Гайяна
- А, как трябва да тълкувам постъпката му от преди малко?Не разбирам от къде се взе тази нежност и състрадание в очите му?! Сякаш не беше той а някой друг!-питаше се Серемити
- Ако, искаш да разбереш трябва да попиташ сърцето си! Погледни в душата си и тя ще ти го покаже! - отговори с недомлъвки Гайяна
Споменавайки за катинарчето, което е видяла Серемити за пръв път от много години видя, как учудването завладя лицето на Гайяна.
Тя се засмя и сякаш заговори на себе си:
- Значи все пак е успяла да ти даде шанс!
- Какво? - попита Серемити не разбирайки за какво говори.
- Нищо! Катинарчето на Перору е много важно за мисията ти!-каза Гайяна и в къщичката влезе Съмър и Уинтър.
Гайяна погледна Съмър и каза:
- Сигурно ще ме питаш за Робин!-усмихна се и продължи - Внимавай с него той има две лица! За да ти помогна ще ти кажа само едно. Не се страхувай да го прегърнеш! - после се обърна към Уинтър-Най-добре ще е да идеш до “книгата на миналото” тя ще може по-добре да отговори но въпросите ти!-като ги изпрати каза - Пегасус ще ви отведе до там!
to be continued....
P.S. Sesilia-chan сега ми стана по ясно, относно Боби.... :D :D :DНадявам се да си успяла да си отговориш на въпроса "Кое е момчето?"

Йей, стана доста инересно... :face:
Още!

Пред тях се издигаше голяма купчина от облаци.
- Там ли отиваме? - учуди се Уинтър-Но там няма нищо! - продължи тя след, като си спомни, как като малки трите винаги висяха тук и се опитваха да разберат, защо тези облаци са струпани тук. Мъчеха се да разгадаят загадката, като минаваха през тях, но вътре нямаше нищо и в крайна сметка излизаха от другата страна на планината от пух.
- Напротив, това е “храма на миналото” ! Не може да го видите понеже той се намира в миналото, но аз мога да разсея облаците на настоящето и да ви пренеса в него!-рогът на Пегосус светна, думи вече не бяха нужни.
Облаците се отдръпнаха и под пухеното одеало се показа висока червеникава кула, цялата извезана с различни статуи на ангели и демони. Пегасус се спусна надолу към основата и към единствения вход.
- Като влезете вътре тръгнете по коридора, който се спуска надолу! В края му има стая където се съхранява книгата! - каза той и копитата му докоснаха червената площадка.
Серемити вече се чувстваше по-добре, раната й зарастваше бързо и заедно с останалите се приближи към вратата. Формата й наподобяваше замръзнало във времето каменно лице. Уинтър излезе напред скръсти ръце и каза:
- И как се предполага, че трябва да влезем ?
“ С предположения, не ще ви пусна вътре, аз! ”
- Гледай ти това нещо проговори?! - зачуди се Уинтър и се втренчи в грамадното лице.
Грамадните очи на лицето заоглеждаха Уинтър и Съмър, които се бяха изправили пред Серемити и му пречеха да я огледа.
“ Не си правете труда,
защото няма как да ви пусна и да ви се доверя! ”
- Леле мале, ама тая врата ще излезе много своенравна! - хапливо подхвърли Уинтър
Съмър реши да опита с добро и каза с мек тон:
- Просто ни кажи, какво да сторим за да влезем?
“ В спомените ми трябва да присъства поне едно,
от вашите лица, за да мога да ви се доверя! ”
След, като и двете опитаха се обърнаха към Серемити за помощ.
В този момент очите на Лицето съзряха нейното лице и той заговори с мек глас:
“ Не мога да повярвам, че след 19 години,
ако не греша, те виждам пак пред моята врата! ”
- За мен ли говориш? - Серемити посочи себе си, а другите я загледаха учудено.
” Да! Все още помня добре,
обстоятелствата при който се срещнахме! "
Лицето се закашля, за да спре прекалената си бъбривост и продължи със сериозен тон.
“ Но да не се отнасяме сега,
през прага на храма минете
и отговор на въпросите си потърсете! ”
Голямата му уста се разтвори и трите запристъпваха предпазливо към нея. Вече почти влезли, Серемити се обърна към отдалечения Пегасус и в главата си чу думите му:
- Върви, аз ще ви чакам тук!
След това очертанията на трите се стопиха в тъмния коридор.
Не след дълго стигнаха до кръгла площадка, която бе началото на многобройни тунели, но само един слизаше под кулата. Уинтър взе една от запалените факли и решително запрепуска надолу по стълбите. Другите бързо я последваха.
Докато траеше слизането ангелите се чудеха, от къде ли Лицето е виждал Серемити.
- Та аз не съм била родена още! Как е възможно, да ме помни? -размишляваше тя и опитваше да намери някакво обяснение
- Каква мистерия само? - каза Съмър
- Мистерии, дрън-дрън та пляс….сигурно някоя час от паметта му е дала накъсо!Кой знае от колко години стой тук?! - каза Уинтър и след като усети, че стъпалата свършиха продължи окуражително - Сигурно сме близо!Пегасус каза, че в края на тунела е стаята с книгата!
След 20 минути лакатушене из завоите, Съмър и Серемити спряха преди поредния и задъхано казаха, като цитираха думите на Уинтър:
- “ Сигурно сме близо! ” - седнаха на земята от умора и започнаха да си правят вятър.
Уинтър, махна с ръка и продължи към завоя. Подаде любопитно глава и побърза да я прибере, като веднага се залепи за стената, махна им и те отидоха до нея.
- Ето, го пазача! - прошушна Уинтър
- Ох, най-накрая…още малко и щеше да ме хване морска болест!-заоплаква се Съмър
- Трябва ни примамка! - отбеляза Уинтър и хвърли многозначителен поглед на Съмър.
- Аз ли?О, не! В никакъв случай! - запротестира тя и заклати отрицателно глава.
- Но, аз не съм те молила! - каза Уинтър, хвана я за ръката и я избута напред.
Пазачът премигна няколко пъти, разтърка учудено очи и впери поглед в Съмър.
Не беше много привлекателен, повече приличаше на снежен човек с кръгла глава, тлъсти дебели бузи, малки като карфици очи и голямо тлъсто шкембе, което почти скриваше малките му крилца. В дясната ръка държеше копие, лицето му започна да се свива в ядосана гримаса и Съмър извика:
- Бързо, помогни ни! Приятелката ни е ранена лошо! - и посочи към Серемити, която отрицателно поклати глава и нямайки избор започна да се преструва.
Буреносните облаци от лицето на пазителя се оттеглиха и направиха място на загрижеността и той веднага се притече на помощ.
Уинтър се изплъзна тихомълком и влезе в стаята. Затвори вратата след себе си и се обърна.
to be continued.....
P.S.Единствената причина да поствам толкова често е че докато се местихте имах време да напиша повече неща и сега съм една глава преди вас(в писането!)Но като ме настигнете(а то ще е скоро) няма да е така....

Ухааа,още,още!А и моля те наричай ме Сес,Сеси,Сес-чан или както си избереш :D

Ехх, спря на най-интересното! @.@
Ужасно, ужасно искам да разбера после какво ще стане! :lol!:

Олеле... ама ти ни отряза на най-интересното и то най-тактично :lol:

Уааааа... искам да разбера какви са тези мистерии и какво ще стане.

Леле Сеси много съм некоректна...ти ми каза един път, ама аз....*удря се по главата*

Стените, тавана и пода бяха покрити с тънък слой вода, който отразяваха всяко движение на водната маса в синьо-зелен цвят. По средата на стаята във въздуха се носеше книгата, беше меко казано странна, кориците й бяха дървени и издялани в причудливи форми.
Приличаше на тази, която г-н Гордън учителя по история беше показал в училище, но тази беше по-различна. Предната корица беше издялана във формата на лебед, а едно от крилата му, беше във формата на калъф. Уинтър опита да я отвори, но страниците сякаш бяха залепени. Зачуди се и изведнъж и хрумна щурата идея да отскубне едно от перата си и да го положи върху калъфа. В този миг блесна силна бяла светлина и корицата на книгата оживя. Белия лебед разпери крила издигна се над книгата, и тя се отвори на мига. Страниците започнаха бързо да се гонят в едната посока, сякаш издирваха някоя точно определена и изведнъж спряха. Тогава птицата кацна върху единия край на книгата и зачака търпеливо.
Уинтър наблюдаваше всичко много внимателно. Приближи се за да прочете какво пише, но с почуда установи, че пред нея стоят два чисто бели листа, нямаше текст, нито дума, нито дори следа от мастилено петно. Тя отправи не разбиращ поглед към птицата, веднага щом погледите им се срещнаха, Уинтър пропадна през водната бариера на пода.
Прелетя през времето, за да стигне до онази нощ в която Ричи почина. Дори и като страничен наблюдател тя можеше да почувства, какво се заражда в душата на Мълдър и защо сърцето му плаче без сълзи. След това пред нея се появиха хубавите моменти в миналото на Мълдър, когато двамата с брат му изпитваха истинска братска любов един към друг. Тя вече беше свързана с Мълдър, понеже споделяше неговите спомени, неговата мъка, дори отминалите му радости.
Накрая, картините започнаха да се размазват и усети, че напуска миналото. В последния момент нещата сякаш се объркаха и за секунда спряха. Пред нея се появи картина на жена в гръб, дългата й бяла коса се полюшваше от вятъра. Жената се обърна изведнъж разкривайки лицето си. Веднага след това видя, че се е върнала в стаята, но книгата вече беше затворила страниците си.
Уинтър все още не можеше да забрави лицето на тази жена и как то потресе цялата и душа. Излезе, като дрогирана от стаята и след няколко минути, се опомни. Забеляза, че заедно с останалите летят към земята. Започна да си спомня, как излизайки от стаята, Серемити и Съмър я повлякоха бързо към изхода, преследвани от тлъстия, разгневен ангел пазител. Пред храма се опитаха да я свестят, но тя не им отговаряше, а погледа и се рееше в нищото. За това я натовариха на Пегасус и всички потеглиха към земята.
- Уинтър добре ли си? - попита я Съмър, която забеляза промяната в очите й.
- Да, ще се оправя! - каза вяло тя
- Като излезе беше пребледняла, като платно! Страшно ни изплаши! -каза Серемити
- Е успя ли да намериш отговорите, които търсеше? - запита я Съмър
Уинтър погледна към приближаващата земя, спомни си за жената, но все още не беше готова да им каже за нея и реши да отговори така:
- Мисля, че намерих повече въпроси отколкото отговори? - как можеше да каже, че в онази част от миналото, жената, която толкова много я потресе имаше същото лице, като Серемити. Това беше истинска мистерия!
Пегасус ги остави по стайте и отлетя.
to be continued....
P.S. Леле изядохте ми цялата преднина, която си мислих, че имам пред вас....Това е края на тази глава и мисля, че за днес ви стига!
Утре дай Боже още толкова(в което се съмнявам :roll: , но чудеса винаги стават ;) )
Purple това е работата на писателя да спира на най-интересното и да държи читателя в непрекъснато напрежение.Макар, че не съм толкова добра се опитвам!

О, боже... Значи Серемити е замесена в миналато на Мълдър или аз не схванах като хората...? Охо, действието става все по-интересно.

Между другото, Петя, справяш се чудесно със задачата да държиш читателя в напрежение.

Е,нищо де Петя,на все ки му се случва да забрави :) ,продължавай да пишеш все така увлекателно.