=^Лунни Ангели^=

На бас,че ще е шалчето :)

и аз мисля, че ще е шала. а дори и да не е, ще е нещо гадно :lol:

Бързо се върна, тикна в ръцете й една кофа и парцал, обърна й гръб и закрачи гордо към вратата. Дързостта му премина всякакви граници и тя извика истерично след него:
- Не съм ти някаква прислужница, за да ми нареждаш!
Думите й го заковаха на място. Обърна се на пети, погледна я остро и взе разстоянието помежду им за секунда.
- В мига, в който прекрачи прага на тази къща, ти вече беше прислужница! А след договорката ни стана моя лична! – прошепна в лицето й, а пустинният му дъх изпепели всякакви надежди. Тръгна отново към вратата, с едната ръка си бръкна в джоба на панталона, а другата вдигна във въздуха и победоносно помаха точно преди да излезе.
Серемити стисна парцала и кофата и заудря гневно крак по стъпалата към стаята.
Изпита непреодолимо чувство да му се нахвърли и да го налага, докато не си върне думите назад и не започне да я уважава като човешко същество.
Захлопна вратата след себе си, а в главата й се прокрадна следния въпрос “Що за родители ще пропуснат да научат детето си на елементарно уважение към човешките същества?”
Обърна се и врътна ключа. Не искаше да вижда никой. Започна да разчиства, прибра разхвърляните по пода дрехи, оправи леглото и започна да търка яростно черните плочки. Още виждаше самодоволното му лице, затърка по-силно, по-бързо. Искаше да изтрие присъствието му от стаята и от съзнанието си.
На вън се смрачи. Тя триеше стъклените плъзгащи се врати към терасата, когато в мислите й се прокрадна добре познатия глас на Пегасус.
Тя се обърна. Той се приземи на терасата, прибра крила и двамата влязоха вътре.
Серемити го прегърна, вече не беше сама и усмивката разцъфна отново на лицето й.
- Благодаря ти, че го спря снощи! Ти винаги се появяваш, когато имам най-голяма нужда! – положи глава на меката му грива с дъх на облачен прах.
- Винаги ще бъда до теб! – каза той и я погледна с дълбоките си сини очи. После огледа стаята и попита:
- Защо си в стаята на Перору?
- Каза ми… - тя се замисли и направи гримаса – Не нареди ми да му почистя боклуците. – оплака се, след което се замисли, погали брадичката си и продължи - Имам чувството, че страда от раздвоение на личността! В един момент се превръща в чаровен принц, а в другия - в непоносим тиран! – тя седна на леглото, наведе отчаяно глава – Знаеш ли, не вярвах, че той може да се държи толкова нежно! Снощи беше готов да направи, каквото му кажа! – нюанса на гласа й се промени. Тя не го забеляза, но Пегасус веднага го долови.
- Но в края на краищата той ще си остане "вълкът в овча кожа"! – тя погледна Пегаса – Не знам как щях да се справя без теб! – усмихна се топло – Ти си ми най-добрия приятел!
- “Приятел… Приятел само това ли съм за теб?! Приятел?” – отстъпи разочаровано назад. Пегасус не позволи тя да чуе мислите му. Излезе възмутено на терасата и без да се сбогува отлетя.
Тя извика след него, учудена от реакцията му, но той вече беше изчезнал в нощта.
to be continued...
гл. редактор: Тенши
P.S. Е, явно сте си отговорили вече на въпроса ми...хихи...avrora беше най-близо с предположението за нещо гадно. За шалчето ще стане на въпрос, малко преди края на главата!
С риск да породя леко разочарование във вас искам да съобщя, че и аз като Тенши излизам в тридневна отпуска!(налага ми се да пътувам и така...)

ее, жалко, че ще пътуваш, но ще чакаме търпеливо ;)
сега да не се окаже, че и Пегасус обича Серемити :shock:
а, бтв, един ред ми липсва... :roll:

avrora_666 написа:

а, бтв, един ред ми липсва... :roll:

Оправено!

Мерси Тенши, че си оправила проблема!Аз явно не съм го забелязала!

Аз, честно да си кажа, си имам някои съмнения относно Пегасус, но ще си ги запазя за себе си, току-виж съм се оказала права!

Съмър тъкмо си обличаше пижамата, когато Робин влезе ненадейно в стаята. Тя побърза да се покрие с нещо, но в ръката й попадна само късото горнище на пижамата. Приведе се, за да може плата да покрие повече, но уви, това не можа да спре погледа на Робин, който се закова върху изящните й бедра.
Спря да се мъчи и извика:
- Обърни се!
Стресна се и веднага изпълни нареждането.
- Защо не чукаш преди да влезеш? – попита тя и светкавично скочи в долнището, докато в същото време навличаше горнището. Залюля се на единия си крак, подскочи два пъти и върна баланса, като стъпи на земята с левия.
- Обикновено го правя, ако в стаята има момиче! – намери си оправдание и се обърна с лице към нея. Погледна я вече облечена, стоеше по средата на стаята и питаше с поглед “За какво си дошъл?”. Той премина направо на въпроса, като се изрази дръзко:
- Сега след, като ти си ме виждала гол и след като и аз те видях, не може ли да прекараме нощта заедно? – мина покрай нея и се метна на леглото.
- Какво?...- погледна го изненадано и като опарена се отдръпна на крачка от леглото– А те мислех за свестен! – поклати глава – Как може да ми задаваш такива въпроси, след като знаеш коя съм в действителност?
-Май ще развенчаеш очакването ми, че ангелите не са способни на перверзни мисли? – отговори на въпроса и с въпрос, засмя се развеселен от нейната реакцията и почервенелите й от свян страни.
- Не съм казал, че трябва да спим заедно! Много е просто, трябва да съм до теб през нощта, за да не изпадна в криза! – разясни и се пошегува накрая - Не се страхувай, няма да те изям!
Не й стана много смешно, което си пролича от беглата имитация на усмивка изписана на лицето й. Сядайки на леглото при него, но на определена дистанция, тя негласно се съгласи той да остане.
Двамата замълчаха за секунда, премисляйки коя тема да подхванат. Едновременно се обърнаха един към друг. Последваха усмивки Робин направи жест и Съмър започна първа:
- Братовчедите ти знаят ли, че …ти….! – не успя да довърши.
- Не! Родителите ми винаги криеха факта, че съм по-различен. Предполагам след смъртта им това ми е останало като навик. – той придърпа една от възглавниците и се излегна.
- В легендата се казва, че служителя на принца на мрака и момичето са живели тук. Тогава, как твоите родители са се сдобили с теб, след като тази къща принадлежи на Перору? – полюбопитства Съмър
- По онова време тази къща била необитаема и баща ми помолили брат си, бащата на Перору, да прекарат няколко седмици тук. През това време се случило и всичко описано в легендата. Майка ми ме намерила на прага на тази къща, а между пелените имало кратко писмо. – той спря, загледа се в, копнеещия за още, поглед на Съмър. Сведе поглед и каза кратко:
- Останалото го знаеш!
Тя присви очи.
- Какво пишеше в писмото? – любопитството я изгаряше, а явното му нежелание да отговори я притесни – Защо не искаш да ми кажеш? – той се опита да и обърне гръб, но последния й въпрос го спря - Толкова ли е страшно?
- Страшно! – засмя се и продължи с мрачно лице – Първо трябва да ми обещаеш, че няма да споделяш с никого чутото дори и с другите два ангела.
- Само, ако ти ми обещаеш, че няма да разкриваш на никого истинската ми същност! – постави друго условие Съмър.
Двамата си обещаха и Робин продължи да разказва:
– Само трима знаеха, какво пише в писмото. От тях останах само аз! Макар да знам, че мога да ти имам доверие, се страхувам, че след чутото ще ме намразиш! – въздъхна шумно – В писмото беше описано родословното ми дърво. В легендата се казва, че истинския ми баща е служител на Сатаната. Де да беше така. В действителност той е бил негов брат! – видя отражението си в изпълнените с ужас очи срещу него.
Племенника на Сатаната стоеше точна пред нея. Какво да направи? Не намери отговор за това се остави на преливащата уплаха и се затича към вратата.
Той не си направи труда да тръгне след нея, а само се провикна от леглото:
- Ето защо не съм казал на никого за това!
Ръката й беше на дръжката, когато си помисли “Какво правя? Никой не трябва да бъде съден заради миналото си! В края на краищата човек не си избира родителите! Но сам определя да прилича или не на тях! ”
Тя се върна при него и му се извини за спонтанната реакция.
to be continued....
гл. редактор: Тетши
P.S. Тада!!!!! Пак се включих в жицата! :D
Леле, Purple...признавам много ми е интересно, какви са ти съмненията относно Пегасус?!(Това не значи, че трябва да ни ги споделяш....ти решаваш!)

Тцтцтц... то вярно, че имам много прякори, ама къде пък това "Тетши" ти дойде на ум :suspect: Такам, да си го запиша с списъка с моите прякори... Олеле, увеличава се лавинообразно!

Ей, и който ми каже "Тетши", ще последва голям спор с последвал двубой! :lol: Шегувам се, естествено. Като го прочетох, щях да падна от стола от смях :lol: :lol: :lol:

Хмм, относно съмненията за Пегасус ще загатна само, че подозирам, че има и друга същност на някой наш познат герой... Кой обаче няма да уточня засега, но, Петя, кажи ми, ако се лъжа, и веднага ще кажа какво съм си мислела. :)
Иначе стана доста интереснооо :lol!:
Очаквам още! :cheers:

Тетши....в последващите минути*се превива на земята от смях * :D :D :D
Не...найстина снощи бях доста уморена.Въобще не съм го и видяла!Да го оправя ли или не?!Какво ще кажеш?
Purple...хм, май си на прав път в предположенията....шшшт не казвай нищо повече!После ще видим дали са били верни.
Обаче точната думата не е "друга същност"...повече няма да казвам.Понеже това се разбира към края!

Мм, да, като се замисля, не е точната дума, но е най-близка до мисълта ми... :roll: Карай! Сега съм гроб! :lol!:

ОМГ :shock:

- Съмър, да си виждала…. – в стаята нахълта Уинтър с чаша мляко в ръка. – О, Робин!...Здрасти! – каза изненадано, не очаквайки, да види точно него.
Съмър скочи и набързо я избута в коридора.
- Чао, Робин! – успя да произнесе точно преди вратата да се затвори.
Двете продължиха разговора си в коридора, шепнешком.
- Какво правиш? – запита Уинтър – Все мен взимаш за подбив, но ти направо се уля!
- Прекалено бързо си вадиш изводи. – скръсти ръце Съмър - Той дойде само, за да си избере една риза от моите. – скалъпи набързо.
- Виждам аз как си я избира от леглото ти!....- преди да е навлязла в същинската част на лекцията си, Съмър я прекъсна:
- За какво всъщност дойде?
- Търся Серемити! Трябваше да отида при Гайяна, но без Пегасус няма да мога, а само тя може да го викне. Ужас, никъде не мога да я намеря! – започна да се вайка и отпи от млякото, за да успокой полазилите я нерви.
Съмър не успя да й помогне и тя се отправи към стаята на Мълдър.
-До преди малко ми четеше лекции, а сега…! – подвикна след нея Съмър.
Тя се обърна, вдигна вече наполовина пълната чаша с мляко и обясни, че Дари я помолила да я занесе. Съмър се прибра в стаята, а Уинтър почука няколко пъти и след като никой не отговори влезе без покана.
Последния път, когато беше тук, не можа да огледа всички джунджории и на пръв поглед ненужни вещи, които запълваха всеки ъгъл в стаята му. За това сега се възползва от факта, че нямаше никой, за да огледа. Колкото по-навътре навлизаше, толкова мястото заприличваше на сборен пункт за отпадъци, отколкото - на истинска стая. Из многобройните струпани книги на бюрото му тя забеляза една, която й беше много позната. Спомни си, че вчера Мълдър държеше именно нея. Приближи я към себе си и прочете на глас заглавието:
- “Сребърния дъх на Дракона”! Хмм….- отпи жадно от останалото мляко в чашата – Не знаех, че и хората знаят тази легенда…. – и започна да чете резюмето на гърба – Никой не го е виждал от хиляда години. И той като феникса може да се възроди, но от тялото на девица, която става господарка на волята му…
Бързо изгуби интерес, понеже в “Рая” им бяха разказвали за това, остави книгата и отвори вратата до бюрото. Запали лампата.
- Това някога сигурно е било баня! – отбеляза тя, оглеждайки променения интериор. До вратата в ляво имаше малка работна масичка, над нея висяха многобройни стилажчета, на чиито лавици бяха строени различни по големина, форма и съдържание бурканчета и шишенца. Всяко пълно с различен химичен елемент. На масата тя видя пистолет, целия от сребро, около него бяха разхвърляни различни инструменти, някой от които бяха саморъчно направени. В дъното на банята, там където би трябвало да е ваната, имаше огромен плот на който стоеше странна машина. Приличаше на микровълнова, но беше два пъти по голяма, с многобройни цветни копчета, отмерващ уред за налягане, скала за температурата стигаща до 1000 градуса по целзий и много други ръчки.
Уинтър остави чашата на масичката и взе да разгледа сребърния пистолет. Натежа в ръката й и я повлече надолу. Тя напрегна мускули и успя да го задържи точно преди да падне върху плочките.
- Мълдър пак е влязъл в ролята на г-н Изобретателност! – отбеляза иронично и го остави където си беше.
- Добре, че съм аз, иначе не знам по какъв начин ще се защитаваме от тези вампири! – отговора долетя зад гърба й.
Тя се обърна. Той се беше подпрял на вратата на банята, а в едната си ръка държеше кутия с куршуми.
- Уплаши ме! – извика и сложи ръка на гърдите си.
При вида на лицето й Мълдър искрено се засмя. Смехът му продължи минута, а през това време Уинтър се чудеше какво й е. Огледа притеснено дрехите си, опипа косата си и накрая попита:
- Да не би да имам нещо на лицето си! – и постави ръка на бузата си.
Той се приближи, изтри с палец млечните мустачки от горната й устна и зададе следния въпрос:
- Какво правиш в стаята ми? – като облиза пръста си.
- Ами, донесох ти прясното мляко, вместо Дари! – обясни и ръката и пак се плъзна недоверчиво по устните, за да се увери, че не е останало нищо повече върху тях.
Мълдър погледна към празната чаша до пистолета. Взе и я разклати пред Уинтър. Тя му се усмихна невинно, вдигна рамене и в свое оправдание каза:
- Бях жадна.
- И брат ми правеше същия номер! – той се усмихна топло, но щом погледна пак към палеца си спря. Пръста му сякаш беше посипан със сребърен прашец. Заоглежда го, докато Уинтър го питаше къде има огледало. Той я погледна, вгледа се в устните й, който беше докоснал, но не видя нищо. Трябваше да я накара да се приближи още, за това й отговори:
- Не държа огледала в стаята си, но може да използваш очите ми!
Не беше длъжна да се съгласява с такова налудничаво предложение, но сякаш нещо я придърпа към него. От разстоянието между тях не остана нищо, но тя не престана и продължи да приближава устните си към неговите. Какво ставаше? Това не беше тя?
Сякаш някой друг управляваше тялото й. Мълдър стоеше като втрещен, усети дъхът й върху лицето си. Уплаши се и се отдръпна назад. В този момент Уинтър си възвърна отново контрола върху себе си. Трябваше бързо да се измъкне по някакъв начин от ситуацията. За това зашлеви една плесница на невинния Мълдър и извика, като се опита да прехвърли вината върху него:
- Как не те е срам? – и избяга от стаята.
Той остана като вцепенен няколко минути, след което постави ръка на челото си, за да провери дали не бълнува. Реши да се погледне в огледалото зад вратата на банята.
- Не може да бъде! – възкликна, разглеждайки отражението на посребрените си устни. Докосна ги и сребърния прах остана по пръстите му. – Тя има сребърен дъх?!.....Непременно трябва да я целуна! – закани се той, като наблюдаваше отражението.
to be continued....
гл. редактор: Тенши

Ощеееееееееееееееееееееееееееееее :shock:

Последното не го разбрах :shock: Карай. :lol!:

Хахаха - какво продължение само! Не знам защо, но имах чувството, че поне между Уинтър и Мълдър няма да има някаква кой знае колко специална връзка, ама вече започвам да се съмнявам. :scratch:
Колкото до Пегасус и мен ме съмнява и то от доста време (може би, защото прочетох по-голямата част от историята наведнъж), но предположения няма да правя. Какви са ми съмненията ще си остане за мен, пък после ще видим дали съм права. :roll:

Към единадесет часа Перору и Шани се прибраха. Той я изпрати до нейната стая, целуна я за лека нощ и тръгна към своята. Опита се да отвори веднъж, втори път, но вратата не помръдваше. Прекара пръсти нервно през косата си, като се чудеше как да си влезне в стаята, която явно беше заключена отвътре.
Изведнъж му дойде гениалната идея да се покатери от външната страна по плъзналия се по стената бръшлян.
Започна да се изкачва с чисто новите си обувки, но още на първия опит се подхлъзна. Стисна зъби, събу ги и започна да превзема върха по чорапи. Прилепнал плътно до стената проверяваше всяко клонче, дали ще издържи тежестта му. С много усилия и голямо изтощение успя да се прехвърли през перилата на терасата. Легна на земята и постоя за известно време така, за да си отдъхне. Изтри потта от челото си и влезе в стаята. Макар да беше тъмно си личеше, че беше почистено много добре. Приближи се към леглото, за да си легне и забеляза Серемити, която беше заспала с парцала в ръка. Ядоса се и тръгна да я събужда, но преди да я докосне се спря. Прибра протегнатата си ръка, а през мисълта му премина следната реплика “Прекалено съм изморен за това” – махна с ръка във въздуха и отмести погледа си към столовете. Обърна се пак към нея, издиша шумно, поклати глава, свали сакото си и я зави. След това си направи нещо като канапе от двата стола и се сгуши в тях. Докато наблюдаваше спокойния й сън се унесе и заспа. Малко след дванадесет часа Серемити се разбуди, отвори сънено очи и при вида на Перору в стаята се долепи уплашено до стената.
Погледа го няколко секунди, увери се, че спи дълбоко и се заоглежда. Забеляза, че се е преобразила, а след това и сакото върху нея.
“Това…е на Перору!” помисли си тя, като гледаше учудено и все още невярващо.
Перору се размърда и се обърна на другата страна. Тя вдигна сакото пред лицето си и се скри зад него. Той отново заспа и Серемити побърза да излезе от стаята.
- Аааааааа…..ПРИЗРАК…ПОМОЩ…..! – развика се истерично Дари, когато се засече с ангела в коридора. Тя изпусна чашата с вода, която носеше, причерня й и се свлече на земята в несвяст. Перору веднага излезе. Огледа коридора, но освен падналата жена нямаше никой. Мълдър също се появи, привлечен от силния вик, а след него, внимателно без да го забележат, излезе и Робин. Тримата я наобиколиха и щом я свестиха тя започна да вика с разтреперан глас:
- Реших, че часът ми е ударил и е дошъл за мен!
- Ще я заведете ли в стаята й! – помоли ги Перору.
Двете момчета я подпряха от двете страни и заслизаха по стълбите внимателно. Перору още стоеше и се чудеше:
-Защо Серемити не излезе? Мисля, че я чух да излиза точно преди Дари да извика! – усъмни се, погали брадата си – Сега ще разбера, какво става! – и решително отвори вратата на стаята й. Погледна вътре, тя си беше в леглото, добре завита, увери се, че спи и започна да затваря. Светлината от коридора се приплъзна и освети бялото шалче, с което беше превързал раната на Лунно сияние. Влезе взе го и си тръгна. След като вратата се затвори Серемити отвори очи и си отдъхна.

По същото време Уинтър се бе събудила не от виковете на Дари, а от силния вятър, появил се от нищото. Тя стана от леглото, а вятъра повдигна плата, с който бе покрит портрета на Ники и изчезна така, както се беше появил. Веднага след това, върху портрета очите на Ники се измениха, от сини в тъмно червени, чертите му придобиха по-остра форма. Сякаш някой друг рисуваше върху готовата картина. Промените не спряха до тук. От устните му се появиха два големи кучешки зъба, като от тях започна да се стича истинска гъста червена кръв, плъзна се по картината. Първата капка се разби върху паркета, втората се сля с първата, образува се малка локва. Уинтър гледаше като в транс. С увеличаването си, локвата започна да се приближава към нея. Изплаши се и изтича при Съмър. Опита да отвори, но тя се беше заключила, почука няколко пъти. Преди да отвори тя се позабави. Разказа набързо какво е станало и двете отидоха да проверят, но в стаята и всичко си беше наред. Уинтър дръпна покривалото на картината и не можа да повярва. Не беше променена, нямаше я и кръвта.
Въпреки всичко това, тя остана да спи при Съмър. Поради този факт Робин остана под леглото, където се беше скрил чак до сутринта. Рано-рано на разсъмване, докато двете все още спяха, успя да изпълзи и тихомълком да излезе.
to be continued...
гл. редактор:Тенши
P.S. Такам..това е края на главата. Дадох ви още материал за размисъл :D !Дано да сте се забавлявали!Очаквайте продължението в следващата глава ^Съкровищата на Перору^!

:shock: Останах като тресната, като прочетох. Ники - вампирът!? Възможно ли е!? Или пък ще бъде следващата жертва!? :shock:
Чакам с нетърпение да прочета! :lol!:

Знаех си,че Ники може да е вампирът! :twisted:

Много хубава част. Само реакцията на Перуро, когато откри шалчето, беше странна? :roll: нито се учуди-нищо :shock:

Перору - заплес! Не му ли направи дори и най-малко впечатление - заплес!
Вампир, вампир - урааааа! :heart: :heart: :heart:

Мен да питате за това шалче има и нещо повече... карайте, не е важно.
Важното е, че искам още! :lol!:

Щом стана Серемити отиде при Съмър в нейната стая.
-Какво става?Защо сте се събрали толкова рано? – започна с въпросите още от вратата, след като забеляза и Уинтър.
И двете й разказаха за снощното знамение.
- Виж ти! – зачуди се тя и продължи с предположение – Със сигурност е свързано с вампирите!
- Не ми се вярва Ники да е един от тях! Най-вероятно да е следващата жертва! – разсъждаваше Уинтър.
- Определено ще стане нещо с него! – заяви Съмър и закима енергично
- Точно на рождения му ден. Ако трябва, ще му стана втора сянка, но няма да позволя да пострада. – зарече се Уинтър и замина да се преоблече в стаята си. Серемити я последва, излезе и се отправи към кухнята.
Влизайки забеляза, как Мълдър разтриваше схваналия се Робин.
Взе си една ябълка от поставената на масата купа с плодове и седна до тях.
Беше твърдо решена да разбере какво се крие в миналото на Перору. Обърна се към масажиста.
- Мълдър, мога ли де те попитам нещо за Перору?
Той спря с масажа, потупа Робин по рамото и отговори хладно:
- Намерила си кого да питаш! – и излезе с наперена походка от стаята.
Серемити наведе отчаяно глава и изпувтя отегчена от държанието му. Робин я погледна и се смили над нея:
- Ти искаш да му помогнеш, нали?
Тя повдигна обнадеждено глава и му отговори:
- Да, но за да му помогна трябва да знам от какво страда!
- Хм..проблема е, че майка му починала при раждането. Перору бил роден в този град, но веднага след това г-н Гранчестър се завърнал в старата си къща в Лондон. Двамата с жена си живеели отдавна в този град, а също и бизнеса му с недвижими имоти бил там. След като Перору навършил седем години, липсата на майка му започнала да се отразява. Колкото и да се опитвал баща му не успял да замести любовта, която тя можела да му даде. Братовчед ми никога не успял да почувства или да се докосне до подобна любов. Опитал се да я намери, като стоял с часове, съзерцавайки огромния портрет в стаята й. До толкова бил обсебен, че прекарвал всяка минута там.
Баща му се уплашил за психичното му здраве и след като се консултирал с виден психолог, изгорил всичко, което принадлежало на жена му с надеждата, че ще прекъсне манията на сина си. Позволил му да запази само синджирчето с катинарчето, което било подарък от майка му. Но той не се задоволил само с това и успял да спаси още три неща. Брачната халка, една нейна снимка и още нещо, вече не помня, какво …. Това са неговите съкровища. Мисля, че ги държи в стаята си. Именно заради майка си той е такъв! Почита я като богиня!
- И през цялото време търси в момичетата с които излиза майката, която никога не е имал. … ! – допълни Серемити, като прехвърляше ябълката от едната в другата си ръка.
– Да! Ако не я открие ги изоставя!
- Това е ужасно! – възкликна тя и завъртя ябълката върху масата.
- Разказах ти всичко това, защото ти не си като другите в, теб има нещо различно! – подчерта Робин.
-Не си се излъгал. Благодаря ти, че ми помогна.-каза тя, стана и излезе в антрето.
На стълбите се разминаха с Перору и си размениха няколко странни погледа.
Отиде при Уинтър и Съмър, които пак се бяха събрали в една от стаите. Разказа им набързо за миналото на Перору и се извини, че няма да може да дойде довечера на рождения ден.
- Трябва да се видя с Гайяна! –довърши тя
- Така значи, когато аз имам нужда от нея теб, никакво те няма, а сега…! – Уинтър се нацупи, като първокласник, на който са изяли баничката.
Серемити и обеща, че на следващата вечер ще отидат и ги остави да се преобличат. Вече се стъмваше и трябваше да се приготвят да тръгват. Робин се съгласи да отиде само заради Съмър, Перору и Шани също щяха да ходят, но Мълдър упорито отказваше.

Вечерта триото Съмър, Робин и Уинтър тръгнаха първи със сребристата кола, а Перору и Шани щяха да ходят с двуместното ферари. През целия ден Перору мислеше и разсъждаваше върху намереното в стаята на Серемити и наблюдаваше всяко нейно движение. Изучаваше я мълчаливо, като по този начин се опитваше да докаже на себеси, че тя не може да е неговия ангел. Как би могло да е така?
Беше решил да говори с нея след рождения ден. Облече се набързо и слезе при вече седналата в колата Шани.
Серемити точно това и чакаше, още преди да се захлопне входната врата тя се мушна в неговата стая. Започна да претърсва навсякъде, търсеше съкровищата. Беше решена да намери снимката и да погледне в лицето жената, която той толкова боготвореше.
- Я, каква е тази кутия не съм я забелязала преди! – намери я близо до дрешника, червеникава на цвят, завързана с розова панделка.
Развърза я и отвори внимателно, разгърна прозрачната хартия и прочете оставената вътре бележка.
- “За най – красивата жена Вайлет ”! – отстрани бележката и се загледа в красивата рокля с цвят на шампанско. Извади я, изправи се и я положи върху себе си. Беше вталена, а от бедрата надолу се разкрояваше. Презрамките бяха по-три от всяка страна, нанизани с истински перли. На гърдите беше избродирана красива орнаментация във формата на полу слънце със златна нишка. Под нея се спускаше правоъгълно парче. Бродерията, върху което бе със сребърна нишка, изобразяваше всяка от лунните фази.
Запленена от тази красота, не успя да устои и я облече. Роклята се плъзна по тялото като кама в ножница. Платът оживя, дългите й коси се спуснаха като водопад върху копринения плат. Огледа се в огледалото върху вратата на гардероба и каза:
- Едно шалче ще бъде прекрасно допълнение! Ами да… шалчето на Перору – досети се изведнъж и изтича до нейната стая, като остави и двете врати отворени.
Приклекна до огледалото си и започна да го търси, когато изведнъж чу гласът му:
- Това ли търсиш? – Перору повдигна шалчето във въздуха. Не можеше да чака до утре, за това реши да се върне, под предтекста, че е забравил нещо. И добре, че го направи точно сега.
Серемити се изправи бавно, обърна се към него и изненадано възкликна:
- Перору! – забелязвайки шалчето в ръката му, зениците й се разшириха и от устните се отрони – О, НЕ!
Той я огледа внимателно. В първия момент не можа да повярва, че дрехата върху нея е роклята на майка му, едно от неговите съкровища!
- Господи! – възкликна и онемя пред гледката.
Чак сега той започна да възприема Серемити по по-различен начин. Дали беше ангел или не в момента не го вълнуваше. Единственото нещо, което искаше сега, бе само да я съзерцава, както някога.
От другата страна Серемити беше изпаднала в истерия, чудеше се как шалчето е попаднало при него. Притесни се, че вече е разкрита, но въпреки това не помръдваше. Сърцето й туптеше с всичка сила като на подплашена зайче, което ей сега ще застрелят.
Изведнъж Перору реши да я притисне с измъчващия го въпрос “Тя ли е Лунно сияние?”. Пристъпи напред, но от антрето се чу нетърпеливия вик на Шани:
- Перору, Перору хайде нямам намерение да закъснея за рождения ден!
Обърна глава към коридора и извика:
- Идвам! – хвана дръжката на вратата, погледна пак уплашените срещу него очи и я затвори в стаята. Продължи да стои като заледена фигура и щом чу колата да тръгва, се срина на земята под тежестта на връхлетялата я безпомощност.
- Какво ще правя сега? – наведе глава – Не мога да потърся помощ от Гайяна понеже Пегасус ми е обиден! Какво мога да направя?
Сви се до леглото и обгърна колене.
to be continued...
гл.редактор:Тенши ;)
P.S. Той Перору обича да премисля нещата преди да премине към действие...
Относно шалчето то вече си изигра ролята...сори, но няма нищо повече Purple!
Тая част малко длъжка излезе!Как ви се струва?

След като прочетох това ми хрумна една шантава идея относно онази жена, която Уинтър видя, след като се разрови... възможно ли е тя да е майката на Перору? :shock: