=^Лунни Ангели^=

Още!Стана супер интересно!
П.п. Сигурно е от невнимание,но се пише устои и стои

хм...сигурно майката на Перору изглежда като Серемити (или по-скоро обратното Оо)
обаче Перору търси във всяко момиче майка си(образно казано, де). това ме уби-представяте ли си, гаджето ти да е като майка/баща ти :lol:
еее, браво, въображението ми се развихри...

Рожденият ден на Ники се завихряше с пълна сила. Къщата му се намираше не далече от тази на Риши, в другия край на града.
Той посрещна гостите си и ги покани вътре. Тримата влязоха в препълнената с хора гостна. Няколко минути след това пристигнаха Шани и Перору. Колкото и да се мъчеше да скрие лошото настроение, в което беше изпаднала, останалите го забелязаха веднага. Перору въобще не й обърна внимание. Щом влязоха, двамата се разделиха. Тя започна разговор с някакви момичета, а Перору се усамоти до един от прозорците.
Погледът му блуждаеше из настъпилата тъмнина навън и с нетърпение зачака мига, в който щяха да си тръгнат.
Ники покани Уинтър на танц, а Робин и Съмър останаха до швецката маса, наблюдавайки от страни.
- Ако не беше тоя маскарад, до сега да сме превзели дансинга! – заяви разочаровано Робин. Все още не можеше да свикне, че пред останалите трябва да се държи със Съмър като с момче.
Тя не му обърна внимание, понеже следеше всяко движение на Ники и Уинтър. Дори и да не го показваше, тя също се притесни от знамението, за това цяла вечер беше на щрек.
В следващия момент забеляза двамата да си разменят по няколко думи на ухо и Ники повлече Уинтър навън.
Съмър извика след тях:
- Ей, чакайте и мен! – направи крачка, но Робин веднага я придърпа към себе си с думите:
- Не искам да се приближаваш до този Ники! ... Има стана миризма!
- Много близки сте си станали вие двамата! – отбеляза Шани, приближавайки се към тях. Пресегна се и си взе още една чаша с шампанско.
Той се опомни, прегърна я по мъжки, разроши косата й и се засмя шумно, като се оправда с думите:
- Естествено, че сме близки, та той ми е като малко братче!
Навън се чу свистене на гуми и Уинтър и Ники потеглиха на някъде.
След кратко пътуване в нощта, колата спря пред гробището. Ники слезе пръв, отвори вратата на Уинтър, подаде ръка, като й помогна да слезе. Тя беше със завързани с черно шалче очи. Ники настоя преди да тръгнат да го сложи понеже ще развали изненадата, която бил подготвил. Навлязоха между гробовете и тогава се спря. Свали превръзката от очите й.
Тя се огледа учудено и го попита:
- Това ли е изненадата ти?
- Не! Исках да ти покажа истинското си лице, но за целта ти трябва да ми покажеш своето! – гласът му стана леден, в очите му се четеше неестествено задоволство, а лукавата усмивка променяше до неузнаваемост лицето му.
Уинтър бе изгубила представа за времето и се превърна в ангел точно пред очите му.
Наблюдаваше реакцията му, но той не изглеждаше ни най-малко изненадан.
- Да! Аз знам коя си… Миризмата на кръвта ти има специфичен аромат! – каза доволно Ники.
- Кой си ти? И какво направи с приятеля ми Ники? – извика срещу него тя, отказвайки да повярва, че мъжът срещу нея и свитото момче от училище са един и същи човек.
Той се засмя демонично и повтори:
- Кой съм аз? Името ми е Силверин! – катранено черни сенки се плъзнаха по земята и като живи змии се обвиха тялото на Ники в катранен пашкул. След като приключи метаморфозата, се отдръпнаха и разкриха истинската му същност. Приличаше на снощния портрет: изострени скули, тъмно червените очи грееха върху лицето, а дългите остри зъби се бяха показали над долната устна.
Уинтър все още не можеше да повярва, че пред нея имаше истински вампир.
Опита се да избяга, но от всяка сянка излизаше по едно от тези същества и скоро я обградиха.
Тя се обърна към Силверин, който беше нещо като главатар:
- Какво искаш от мен?
Той се приближи и заобяснява:
- Разу има по специален план за теб, но аз те искам само за себе си! – постави студената си ръка върху нейната - В края на краищата революцията започна и той едва ли ще спре този процес! – дръпна я към себе си и започна да приближава лицето си към нейното.
- Пусни ме нещастнико! – дърпаше се тя и безпомощно се превиваше в здравата му хватка.
- Ще те превърна в господарка на вампирите, само с една целувка! Ще царуваме заедно тук на земята! Дори и Сатаната не може да ни спре! – гласът му ставаше все по-плътен и дрезгав, хвана я за брадичката и приближи устните си към нейните.
Из въздуха се разнесе пронизителен гарвански писък, от черното небе се спусна черно оцветена птица, която започна да кълве Силверин по лицето.
- По дяволите, Разу, остави ме! – викаше той, размахвайки ръце, за да подгони разяреното пернато.
В създалата се суматоха някой хвана ръката на Уинтър и я повлече, колкото се може по-надалеч от там. Двамата бягаха бързо през гората, колкото й де се опитваше да види лицето му не можа, докато не стигнаха до езерото. Чак тогава той й разкри лицето си.
to be continued...
гл.редактор:Тенши
P.S.Сеси мерси, много си наблюдателна!
Колкото до майката на Серемити или на Перору....нека това де бъде моята малка тайна!
Следващите обяснения са спец. за агентката(айде и аз почнах с прякорите)!
Според Фройд, момчетата обичат майките си, а момичетата бащите си. Те така да се каже са влюбени в тях. За това, като пораснат момчетата(или момичетата) не съзнателно си търсят партньор, който да прилича(външно и вътрешно) на техния родител. Може би защото цял живот са живели с такъв "тип" човек, свикнали са с привичките и всичко останало...Стига толкова разсъждения!

Йей! :cheers: Вампир! :cheers: :lol!: :lol!: :lol!:
Ииии... онзи е Мълдър, не? :lol!: :lol!:
Забелязах само една грешка: пропуснала си буквата а в края :o

Олеле :shock:
Между другото намерих една грешка:
Перору въобще не и обърна внимание,вместо и трябва да е й

- Ричи? Ти си братът на Мълдър, нали? – попита Уинтър, след като си спомни миналото им.
- Ще помогнеш ли на брат ми? – каза той и посочи тялото на тревата не далече от тях.
Уинтър се спусна към него, а Ричи започна да обяснява.
- Видях го, че се е запътил към гробищата и леко го приспах. Не исках да пострада.
Уинтър взе вода от езерото и намокри лицето му. Той отвори очи и изтри мокрото си лице. Първо видя ангела, усмихна се, но щом погледът му се прехвърли върху брат му, се дръпна смаяно назад.
Зад променените черти на лицето му той разпозна малкото си братче, спомни си, зарадва се и тръгна към него, за да го прегърне. На крачка от него се спря, въпреки приликата, формите на вампир се открояваха ярко върху лицето и тялото.
- Ти си вампир? – каза разочаровано Мълдър и привлече вниманието на Уинтър, която бързо се приближи към тях.
- Физически може да приличам, но все още не съм един от тях! – обясни Ричи и разтвори обятия, подканяйки брат си.
Двамата се прегърнаха силно, седнаха на тревата и започнаха разгорещено да си говорят. Едва казали си няколко думи и на поляната се появи още една фигура.
Уинтър веднага я разпозна и извика импулсивно.
- Съмър? – сложи ръка на устата си, но думата вече беше изказана.
Мълдър се изправи, последван от останалите и попита объркано:
- Ти не беше ли момче?
- Никога не съм била, просто се правех на такова. Но сега може и да не ми се наложи повече. – яростният й поглед се прехвърли върху Уинтър, която се опита да се засмее невинно.
- Как ни откри? – попита Уинтър, за да спре хвърлящия й светкавици поглед.
В тъмнината зад нея се открой силуета на приближаващия се върколак.
При вида на грейналите в жълто очи, всички направиха крачка назад и се прилепиха един до друг, настръхнали от ужас.
Съмър го погледна и попита:
- Сигурен ли си, че искаш това?
Погледът му срещна нейния, това беше достатъчно. Сега тя беше на ход.
- Робин проследи миризмата ти! – отговори на въпроса й.
- Робин? – учуди се Мълдър.
- А той къде е? – довърши Уинтър.
Съмър отиде до Мълдър, свали шлифера от гърба му, върна се при върколака, наметна го с него и го прегърна. Пред смаяните очи на всички той се превърна обратно в човек.
Изправи се, завърза шлифера около кръста си пред зяпащите го невярващо лица.
- Здравейте на всички! – махна с ръка и се усмихна.
Той веднага разпозна Ричи, приближи се и го поздрави, зачуди се на сегашния му вид. Дори да не беше чул разказа му по-рано, той усещаше, че все още не беше истински вампир. Започнаха разгорещен разговор, в който Ричи разказа:
- Причината за смъртта ми, не си ти Мълдър, нито произшествието на пътя, което отне живота ми. Аз реших да сложа край на всичко! След като я видях в хотела с друг, нямах желание да оставам в този свят, в който някой ден пак щях да я срещна. Карайки по пътя, аз взех решението да завия в насрещното платно. Именно за това душата ми е премина в Ада. Скоро ще стана един от тях и ще бъда под командването на Силверин или както го знаете вие Ники! – разказа на кратко Ричи.
- Знаех си, че има нещо гнило в това момченце! – изръмжа Робин.
Последваха куп въпроси от страна на Съмър и Робин и Уинтър им разказа накратко за случилото се на гробището.
- Ники каза, че дори Сатаната не може да го спре! Как е възможно това? – попита накрая Уинтър.
- Тази година на трона трябва да се възкачи неговия наследник, заради това в момента силата му е твърде слаба, за да удържи всички адски твари. Долу е настанал пълен хаос. Всички са се дигнали на бунт! – заобяснява Ричи пред наострилите уши приятели.
- Кой е този Разу? – обади се Съмър
- Той е провъзгласен за дясната ръка на бъдещия “принц на мрака”! Принадлежи към елита на демоните!
- Елита на демоните? – повтори неразбиращо Мълдър.
- Да! В Ада всички са разделени на класи. Различен клас демони. Например тези с кралска кръв са най-силните и те управляват Ада. Това са Сатаната и всички от неговото семейство. Те са първи клас демони. – Съмър погледна Робин, който слушаше внимателно. За първи път чуваше нещо за истинското си семейство. - Втори клас са тези, които се явяват като лични слуги на техни величества, в случая това е Разу! От година е на земята и търси принца, но явно още не го е намерил. Колкото повече се топи времето до рождения ден на наследника, толкова положението в Ада става по-лошо. Ако Разу не успее. – направи кратка пауза – Двете реалности ще се слеят изцяло и ще изкривят нормалния ход на времето.
-Реалности?! – повтори неразбиращо Мълдър.
- Да, ние знаем за три: Рая, Ада и Земята. Те са свързани помежду си чрез мечтите на хората. Именно мечтите им са създали нашите две реалности и нас. Ангелите и Демоните първи разбрали за връзката понеже и двете страни посещавали Земята.
- А ние защо не знаем? – зачуди се Съмър, като прекъсна разказа.
- Сигурно защото все бягахме от часовете по ангелска история! – отговори й Уинтър и направи знак на Ричи да продължи.
- Двете реалности сключили договор, в който най-важната клауза била да не водят война, нито да се нападат открито на Земята. С цел да не смущават мечтите на хората. Война все пак се водела, но не била явна. Всяка от двете страни се стремяла към душите на човешките същества. Едните ги закриляли, а другите се опитвали да ги покварят.
- Ами Силверин? – зачуди се Уинтър.
- Той е трети клас демон. Той е царят на вампирите. Всички, които оглавяват дадена каста, спадат към този клас. Четвърти са всички, които са подчинили волята си на своя водач. В случая това са останалите вампири, които му се подчиняват.
- А ти? – попита Мълдър и огромна буца заседна в гърлото му.
- В момента съм от петия и последен клас! Това са човешките души, които доброволно са се отказали от живота. По този начин са заявили пред себе си и вселената, че искат да престанат да изпитват болката, която като човешки същества е разкъсвала тяхната душа. Утре душата ми ще потъне завинаги в безчувственото забвение на тъмнина и желанието ми ще се сбъдне! От утре, аз ще стана ваш враг! - обърна се към всички около себе си. Накрая заговори на брат си – За това те призовавам: намери я, прегърни я, целуни я, но никога не се крий от любовта! Не се страхувай, понеже живот, изживян в страх, е половин живот! – последва прегръдка, която освободи душата на Мълдър от затвора, в който сам беше построил през всички тези години.
- Силверин ли уби Тифани? – сети се да попита Уинтър и погледна Ричи.
- Не! – изказа се кратко без да даде удовлетворително обяснение. После обясни, че ако им каже ще бъде жестоко наказан.
Тя не посмя да нахалства повече и замълча.
Започна да се развиделява и Ричи побърза да се сбогува с тях, понеже слънчевата светлина може да го убие, а това ще доведе до изчезването му от познатите му до сега три реалности.
Прегърна силно брат си и го чу да казва:
- Мислех си, че няма да те видя повече!
Ричи се усмихна и обясни:
- След като умрат, хората не изчезват, те преминават от една в друга реалност. Във вселената нищо не се губи, а само се трансформира в друга форма! Пази се! – сбогува се с него и останалите и тръгна към сенките на гората.
Робин изтича след него. Искаше да го попита някои неща насаме.
Ричи започна пръв:
- Знам кой си! Чувал съм за теб, но повече съм слушал за баща ти! Там долу някои приемат страната на баща ти, но други не могат да приемат това, което направи. След толкова години обаче вярвам, че Сатаната е забравил и му е простил. Така че ако решиш да се върнеш, вратите ще бъдат отворени за теб. – четеше въпросите в очите му – Не се безпокой няма да кажа на никого за теб и без това след трансформацията всичките ми спомени ще бъдат изтрити. - потупа го успокоително по рамото и го остави.
На поляната Уинтър съвсем се беше отплеснала и не усети кога слънцето изтри като с гума крилата й. Мълдър стоеше учудено срещу нея, постави ръка на челото си и седна на земята.
- Оооо... НЕ! Всичко това ми идва в повече! Вампири, върколаци, ангели, а сега и това… – гледаше вече преобразената Уинтър с вчерашните дрехи. Тя се опита да се скрие зад Съмър, но тя само й каза:
- След дъжд, качулка!
- Само не ми казвайте, че Серемити е третия ангел в триото ви!
- Естествено! – присъедини се Робин
- Ти пък от къде…? – зачуди се Съмър и го изгледа изненадано.
- Логика, скъпа, логика!
След всички тези разкрития четиримата тръгнаха към къщата.
to be continued...
гл.редактор:Тенши
P.S. Леле, мале и аз не очаквах почти всички да се разкрият сега :shock: ! Осъзнах го след, като написах тази част....
Та мерси за поправките(имам нужда от тях!)!

Малелей :shock: А така,вече се опознаха.
Но пак има неща за поправяне:
Вгледа се по-внимателно. (с тиренце)
В тъмнината зад нея се открой силуета на приближаващия се върколак.(трябва да е с и)
Имаше още една грешка,пак с й и и,но я загубих някъде :oops:

Цитат :

обясни Робин и разтвори обятия, подканяйки брат си.

И после Робин се появява!? Виждам двойно... :shock: :lol:

Цитат :

и Робин побърза да се сбогува с тях, понеже слънчевата светлина може да го заличи от познатите му три реалности.
...
Робин изтича след него. Искаше да говори с него насаме.

Еее, стига бе :suspect: Каква е тая двойнственост :suspect: :lol!:

:oops:
Упс....
Ммм да! Започнах да се оплитам!
Всичко е оправено!
Свиркайте, ако забележите още нещо.... :D

Много вероятно, за мен е, Робин да бъде наследникът на Сатаната :P
а иначе знам, че момичетата/момчетата са "влюбени" в родителите си, както shnolichka каза, но все пак не съм много съгласна с това, че търсим тяхно подобие-в смисъл хем да, хем не... :roll:
kinda confusing :shock: whatever...

Аз пък хич не съм съгласна, никога не бих искала да се омъжа за подобие на баща си.

На вън вече се съмна, а Серемити не смееше да излезе от стаята си. Цялата нощ обмисляше какво обяснение да даде на Перору, щом го види. Беше съблякла роклята и в момента се взираше в нея. Подскочи, когато на вратата се почука. Притаи дъх и зачака той да нахълта. Почука се втори път, тя настръхна, но когато чу гласа на Дари се упокои.
- Госпожице Серемити, няма ли да слезете да закусите?
- Дари, г-н Перору дойде ли си? – попита тя и открехна вратата.
- Не! Само той и г-ца Шани още не са си дошли иначе другите пристигнаха преди малко! Горките бяха толкова изморени, че веднага си легнаха! Аз по-добре да вървя да наготвя нещо за след обяд, че сигурно чак тогава ще станат! – и се отправи към кухнята.
Серемити взе роклята и я остави в стаята на Перору. Слезе в антрето, беше тихо и спокойно, отвори външната врата и се загледа в пътя. Не се виждаше никой. Облегна се на касата и нервно започна да си играе със синджирчето си. Остави вратата отворена и се отправи към задната градина. Щом обърна гръб, Перору се появи в началото на пътя, беше си дошъл пеша. Видя я и се затича по алеята. Последва я през салона, до градината. Тя се отправи към самотното дърво на поляната не далеч от къщата. Седна на въжената люлка и се загледа в гората. Той застана зад нея.
Усети погледа му, рязко стана и се обърна.
- Перору! – прошепна
Врата му беше обгърнат от бялото шалче, копчетата на ризата му бяха до половина разкопчани, ръкавите навити до лактите и сако преметнато през рамо.
-Серемити….- започна, замисли се и продължи – а…може би искаш да се обръщам към теб с истинското ти име Лунно сияние! – извика ангелското й име, бутна люлката, която ги разделяше и направи крачка към нея. Тя потрепна и отстъпи назад, огромна буца запречи гърлото й. Трудно беше да го погледне в очите. Опита се да събере смелост и хладнокръвие за няколкото секунди мълчание и каза:
- Не разбирам за какво говориш? – за по-достоверно се взря за миг в неговите очи. Отвърна погледа си почти веднага. Трудно й се отдаваше да лъже и загледан в очите й, с цвят на морски вълни, той лесно би могъл да я разгадае.
- Не разбираш….! – той се усмихна на неуспешния й опит да се измъкне и започна да я притиска – Как ще обясниш присъствието на шалчето, което дадох на ангела, в стаята си?
- Аз не съм тази, за която ме мислиш? – заяви на висок тон.
- Коя си тогава?...- замълча – Не сигурен съм, че си ти! – не отстъпваше и продължаваше да настоява.
Серемити погледна в очите му, сега беше момента да го излъже.
Притвори за миг очи и следващото, което каза бе:
- Ангелът, за който говориш, дойде при мен една нощ, помогнах й и в замяна тя ми даде това шалче.
Той я изгледа изпитателно, въздъхна многозначително, не каза нищо повече и тръгна обратно към къщата.
Трябваше ли да се чувства спасена? Дали й повярва? Защо не каза нищо? Мълчанието му не можеше да даде желаните отговори и нужното й спокойствие. Но пък и тя не можеше да продължава да живее в стрес за това прие, че е успяла да го заблуди.
Седна обратно на люлката, отблъсна се с крака от земята и се залюля. Постоя така с лице обърнато нагоре към короната на големия дъб. Листата пропускаха лъчите на малки снобчета, наподобяващи пролетен дъжд. Една от капките на светлината попадна в лявото й око, наведе глава и енергично разтърка раздразненото място.
Долетелият от входа шум я уплаши и тя се затича към къщата.
Всички се бяха насъбрали в антрето, а от отворената широко входна врата Робин и Перору въвеждаха едва полюшващата се Шани. Колата беше паркирана на стълбите пред входа и предният калник лежеше като жертвено агне на едното стъпало. Тя отблъсна Перору, залюля се застрашително в другата посока, но Робин я хвана преди да падне.
- Нее…остави..ме. – предъвкваше думите, а мисълта й идваше бавно заради голямата доза поето шампанско – Ти…- вдигна пръст към Перору – Как можа….да ме оставиш….сама. Ако не ми беше предложил преди дни…. щях да си помисля, че…че.. имаш… друга! – най-накрая успя да го накара да се вслуша в думите й. Вдигна ръка, за да го удари, но Серемити я спря. Въпреки това шумът от плесницата се разнесе из антрето.
- Престани да бъдеш такъв егоист и приеми отговорностите си! Вече не си на седем! – извика силно пред всички. Направи го за втори път, но този път беше различно. Удари го така, както би го ударила майка му.
Детето в него се засрами не посмя да я погледне, вместо това вдигна Шани на ръце и я отнесе в стаята й.
Серемити седна на дивана в дневната и пусна новините сякаш нищо не се беше случило. Останалите я последваха и мълчаливо заслушаха водещите на предаването.
Съобщаваха за странни убийства от миналата нощ. Близо до гробището били намерени труповете на малко дете и неговите родители. Цялото семейство било убито от загуба на кръв. По телата нямало рани освен следите от зъби върху вратовете им. Водещата напомни за подобни убийства, случили се преди 24 години, и намекна за възможността убийците да не са хора.
- Робин, ела в кухнята да оставим момичетата насаме! – предложи Мълдър и тръгнаха
- Чакай малко! – спря ги Серемити, двамата се обърнаха към нея, а тя отмести поглед върху Съмър – От кога знаят, че си момиче?
Уинтър започна да разказва за снощните събития, започна от рождения ден, мина през вампирите, брата на Мълдър, появата на Съмър и Робин като върколак, за да стигне накрая до преобразяването им сутринта пред очите на момчетата.
Серемити се хвана за главата.
Нахока набързо Съмър и Уинтър, след което се обърна към двете момчета и заплашително им каза:
- Да не сте посмели да кажете за това на Перору. Това, че съм ангел, няма да ме спре да ви сритам задниците!
to be continued...
гл. редактор:Тенши
P.S. Тада!!! Края на тази глава. Следващата е ^Клопката на пръстена^.

- Хубаво е в къщата да имаме същество като теб. Както казват, “кучето е най-добрият приятел на човека”! – пошегува се Мълдър на, сипващия си чай, Робин. Двамата се бяха засекли в кухнята и закусваха, въпреки че преди малко часовника отбеляза единадесет.
- Не ме ядосвай да не те захапя за задните части! – предупреди го и седна до него на масата.
- Добре, че съм ваксиниран против бяс! – остроумно отвърна Мълдър, подпря глава на ръката си.
- Знаеш ли, ти ми напомняш легендата за слугата на Сатаната и девойката. – погледна го и провидението го удари изведнъж – Ти си детето от историята! – Робин спря да разбърква чая си. Мълдър се разшава живо и развълнувано продължи - Жалко, можехме да питаме Ричи от кой клас демони си? - удари недоволно с юмрук по масата и се залюля на задните крака на стола.
- Не е необходимо! – Робин отпи от топлата напитка без да поглежда към братовчед си. - Нали? Very Happy
- Да не би да знаеш? – приземи стола и четирите крака се застопориха на земята.
От устните му се отрониха две думи:
- От първи!
Мълдър се размърда въодушевено и започна да прави сметка.
- Знаеш ли, ако отидеш там, сигурно ще бъдеш голяма клечка! Може дори да си издирвания “Принц на мрака”! – разсъждаваше на глас, когато изведнъж нещо под него изскърца, стола не издържа и той се озова на земята.
- Няма ден, в който да не се забъркаш в нещо! Не стига, че ситуацията е нажежена, а ти продължаваш да я усложняваш!
В стаята нахлуха в разгорещен спор Серемити и мърморещата след нея Уинтър. Те дори не обърнаха внимание на момчетата, които спряха всякакви занимания и ги зяпнаха с интерес.
- Престани да ми опяваш, а ела да ми помогнеш да сваля това нещо от пръста си преди Перору да се е върнал! – извика панически Серемити, пусна топлата струя и енергично започна да сапунисва дясната си ръка.
Нищо не стана, взе олиото и изсипа голямо количество върху пръста си. Мълдър стана от земята, донякъде облекчен и изненадан, че двамата с Робин бяха като невидими. Седна на друг стол и се заслуша в разговора им.
Уинтър ги забеляза, махна им с ръка за поздрав и продължи да нахоква Серемити, която се мъчеше над мивката.
- Първо роклята, а сега и пръстена…! - за тези неща бе научила преди малко, когато Серемити нахълта в стаята й.
Умори се от безрезултатната борба, спря и докато подсушаваше ръцете си рече:
- Странно… сложих го за секунда и той сякаш се залепи за мен?! – опита за пореден път да го свали, но въздъхна – Безнадеждно е, опитах всичко! – загледа се в халката от бяло злато, настанила се на безименния пръст на дясната ръка. После обърна зовящия си за помощ поглед към Уинтър, но тя не каза нищо. Това я изнерви още повече и точно преди да си излее всичко на нея, Робин се обади.
- Това не е ли халката на майката на Перору?
Тя подскочи уплашено и чак сега ги забеляза. Скри ръката си зад гърба и се усмихна.
- Същият! – отговори му Уинтър без да се замисля.
- Защо не го напишеш на челото ми?! – сръчка я в ребрата, отдалечи се от предателката, като седна до момчетата.
- Ох, не знам защо… роклята, а сега и този пръстен ме привличат толкова силно? Ако Перору разбере, свършено е с мен!
- Да, така е, той не обича да му пипат нещата, още повече вещите на майка му! Направо си събирай багажа…! – отбеляза с мрачен тон Мълдър и заклати безнадеждно глава.
- Стига си я плашил! Перору едва ли ще потърси халката, освен ако не тръгне да се жени! Така че имаш време, за да я свалиш. – успокои я Робин и тръгна към стаята си.
- Но как? – каза след него Серемити
- Започни диета и като свалиш някой килограм, той сам ще падне! – предложи Мълдър и последва братовчеда си.
- Струва си да опиташ! – присъедини се към съветите им Уинтър, приближи се и я потупа приятелски по гърба.
to be continued...
гл. редактор:Тенши

Малко след това, Перору и Шани се върнаха и хванати за ръце се отправиха в гостната.
Нямаше и следа от вчерашната свада, което вероятно се дължеше на новата огърлица на врата на Шани.
На вратата отново се позвъня и Серемити се втурна да отвори.
Пред нея се появи Риши, щом долови гласът му Перору се отправи към тях.
- Какво търсиш тук? – грубо започна той
- Толкова богат и без никакви обноски! – изкоментира Риши и зацъка ритмично.
- Надявам се, че не си дошъл да ме учиш на обноски? – подхвърли Перору и към тях се присъедини Шани. Риши любезно я поздрави и подчерта, че тъй като не бил поканен на годежа, решил да намине и да им поднесе пожеланията си лично. Поднесе подаръка на годеницата и целуна ръката й. Не беше нищо особено, просто една музикалната кутийка, но Шани беше доволна от жеста. На Серемити подари букета в другата му ръка, хвана дясната й и се наведе, за да я целуне. Тя реагира за секунда и обратно я издърпа зад гърба си. Бързо се метна на врата му, за да отвлече вниманието.
- Леле, представям си, ако ти бях донесъл подарък, как щеше да реагираш! – пошегува се той и тя смутено се отдръпна.
Перору тръгна да го гони, но Шани настоя да остане за малко и всички се събраха в гостната. Робин влезе при тях, носейки чифт кожени ръкавици и ги подаде тайно на Серемити. Изненада се от загрижеността му, благодари и набързо ги нахлузи. Бяха черни без покритие върху пръстите, но добре прикриваха халката.
При вида на Риши удобно, настанен в неговото кресло, Робин настръхна, отправи се към Перору и поиска обяснение за присъствието на това мекотело в къщата. Проследи показалеца му, насочен към Шани. Тя набързо му обясни причината и загаси разпаления пожар.
Серемити се успокой и седна в единия край на празния диван. Робин се приближи към скъпия гост, изръмжа му:
- Седнал си на моето място! – и го изгледа свирепо.
Риши се усмихна мазно, сякаш това и чакаше, стана и заяви:
- Няма проблем и без това исках да седна до красавицата! – тръгна към нея, а тя се сви, колкото се може повече към облегалката на дивана.
Преди да се е залепил като пощенска марка за нея, Перору изведнъж се вряза между двамата. Разпери ръце над облегалката зад двамата, за да се смести и подхвърли:
- Нещо против?
Риши само се засмя загадъчно и се отмести на известно разстояние.
Скоро всички се събраха в гостната и започнаха разгорещен разговор за събитията, разразили се в града.
Уинтър и Риши бяха подхванали тема за скорошните убийствата. На всички вече им беше ясно, че вампирите са виновни за бедите надвиснали над градчето. И разговорът се прехвърли върху тях.
- Добри или лоши и те са същества като всички останали! – рече Риши
- Но го правят чрез убийства! – заяви недоволно Уинтър
- Нима хората не го правят? С какво сме по-различни? – всички се замислиха над думите му
- Чудя се, как ли се чувстват….след като вземат живота на някой? Изпитват ли нещо въобще? – запита се Уинтър
- Убийството е нещо, което не бива да се гледа само от един ъгъл. Няма еднакво убийство, както няма и еднакъв човек. – Мълдър и Робин зашушукаха и това подсети Риши, че е време да си върви.
Сбогува се с всички в стаята и Уинтър го изпрати до вратата.
- Сигурен съм, че ще получиш отговор на въпросите си! А ако се почувстваш изгубена, с удоволствие ще ти покажа пътя! – прошепна той и си тръгна.
***
Строполи се на леглото и веднага заспа.
Мъгла, гъста, бяла, непрогледна. Къде?
В плътното белезникаво море проехтя глас. Повтори се няколко пъти. Това беше нейния глас! Мъглата се вдигна изведнъж, две силни ръце я сграбчиха, лицето близо до нейното я уплаши. Червените очи святкаха, по издължените зъби се стичаше кръв. Можеше да я усети, топла и лепкава. Кръвта? Това беше нейната кръв! Стичаща се по бялата й шията. Очите й се разшириха, когато той приближи устни към нейните. Усети допира, вкуса на кръвта, а после пепелта. След контакта между тях, нападателят се строполи в краката й. Запревива се от изгарящата, всичко в него, болка. Устните му бяха започнали да се ронят като пясъчна кула. След секунди от него остана само черен прах. Тя усети огъня, надигащ се отвътре. Изпепели я! Дълго беше чакъл, но сега най-накрая беше буден! Тя и той в едно! Не имаше и трети….
Серемити се събуди. Цялата плувнала в пот, отправи се към прозореца, за да поеме от хладния въздух.
Подпря се и се опита да успокой учестеното си дишане. Изтри потта от лицето си.
“Какво беше това? Кой беше това? ”
В стаята на Робин, Съмър скочи по сходен начин, уплашена от същия сън. Спокойното похъркване на Робин й привлече вниманието, погледна към пода, където той спеше. Усмихна се на позата, която беше заел. Свит на кравай като малко кутре. Лошите спомени от кошмара изчезнаха и тя отново заспа.

На другия ден Серемити и Съмър споделиха какво са сънували, но когато попитаха Уинтър, получиха уклончив отговор. Тя пресече последвалите опити на приятелките си да разберат повече и се оттегли с повяхнало лице.
to be continued....
гл.редактор:Тенши
P.S. Край на тази глава!

Защо все повече почвам да си мисля, че Риши има нещо общо с вампирските истории? :roll:

И аз така си мисля :shock:

Преди няколко дена дясната ръка на бащата на Шани й се обади с много сериозна новина. Баща й бил претърпял инфаркт и в момента лежал в една от болниците в Париж. След като не можа да изтръгне повече подробности, започна трескаво да опакова багажа. Планът беше всички да заминат, за да може да представи приятелите и най-вече годеника на баща си.
В деня на полета Перору пък получи обаждане от неговия баща. Летял за имението и същата вечер щял да пристигне. Нямаше как. Той трябваше да остане и евентуално по-късно можеше да ги настигне. Всичко зависеше то това колко дни ще остане баща му.
Междувременно след многобройни лишения и няколко припадания, положението с халката беше в началната си точка. Никаква промяна. Въпреки че Серемити отслабна доста и пръстите й се изтъниха, пръстена не помръдна и на милиметър. Затова тя престана да измъчва тялото си, с глупави и безрезултатни диети.

В деня на отпътуването беше настанала голяма олелия, из цялата къща хвърчаха, куфари, дрехи, консумативи…. Момичетата бяха помъкнали целите си гардероби и се чудеха къде още можеше да се намери място за сешоара, пресата за изправяне и т.н. Започнаха да превземат и свободното място в куфарите на момчетата. След кратко и ефективно убеждаване, успяха да си издействат тяхното разрешение. Това в никакъв случай не се дължеше на омайващия чар на девойките, а по-скоро на отегчението на момчетата от постоянното им опяване.
Всички в къщата се забавляваха. Всички освен един.
Уинтър започна все по-рядко да се усмихва, а от няколко дни, сянка се бе настанила на лицето й.
Изразът и напомняше пукнатина, под която дишаше бездна, а очите безизразни, покосени твърде рано от съкрушението, изразяваха стъклен и уплашен поглед.
Всички забелязваха промяната, най-вече Мълдър. Държанието й му напомняше за един човек. За него! След смъртта на брат си, по същия начин започна да се отделя от света. Надяваше се това пътуване да промени нещата.
Всичко беше готово.
Куфарите като безстрашни войници бяха строени на входа, тръпнещи в очакване да ги натоварят по колите и да потеглят към нови земи.
Летището беше в съседния град.
Не беше толкова голямо, но пак беше възможно да се изгубиш. Тъкмо навреме, да вземат билети и да се сбогуват с Перору. Шани го прегърна силно, а братовчедите му подметнаха с игриви пламъчета в очите:
- Като се върнем, да не заварим още една годеница?!
По високоговорителя съобщиха, че самолета ще има закъснение. Всички изсумтяха раздразнени. Серемити пристъпваше нервно, ту на единия, ту на другия си крак. Не можеше да си обясни напиращата нужда да отиде до тоалетната. Не беше закусвала нищо освен, набързо изпития чай преди да тръгнат. Възползва се от закъснението и набързо отиде до тоалетната. Перору изчака няколко минути, оправда се, че отива да попита на гишето за още информация и сви към женската тоалетна.
Знаеше, че до нея се намира килерчето за чистачката. Следвайки, замисления от него план, взе една метла и я замести между дръжките на тоалетната.
- Закъснението за Париж отменено! – проехтя из цялото летище.
Той се върна при останалите и ги подкани да тръгват. Те забелязаха липсата на Серемити, но Перору бързо ги успокой, че веднага ще я намери и доведе. Побутна ги към стюардесата, която енергично проверяваше билетите. Те му се довериха. Изчака няколко минути, докато голямата желязна птица не се изгуби в небето, обърна се, за да отиде до тоалетната, но вече не беше нужно.
На крачка от него стоеше тежко дишащата Серемити.
- Ти, ти….лукав,… - прехапа силно устни за да възпре готовата колонка с обидни думи, напираща да излезе. Пое си дълбоко дъх, за да се успокой и преди още да е почнала да се развихря, той енергично я повлече към колата.
- Не разбирам, защо съм ти? – дръпна се от отворената вратата, като не пожела да влезе без отговор. Високия й тон привлече вниманието на минувачите, но това ни най-малко не я притесни. Вместо това се намръщи страшно на Перору.
- Влез в колата и ще ти кажа! – сниши глас, притеснен от многобройните впиващи се в тях очи.
Тя отново се дръпна, усетила закрилата на чуждите погледи.
Той се умори да я увещава, постави ръце на кръста и издуха кичура коса, паднал пред очите му.
- Както искаш! – захлопна врата пред нея и се качи от другата. Свали стъклото и рече, като се постара гласът му да прозвучи възможно най-страшно:
- Ако останеш тук, тези лица едва ли ще ти се видят толкова приветливи! – подпали колата и потегли. Тя се загледа в хората. Той беше прав, сега те изглеждаха страшни и мрачни. Затича се след колата. Той спря, тя го настигна и най-накрая се качи.
Не си казаха нищо докато колата не излезе от града. Тогава Перору заговори пръв.
- Няма никой в къщата. Трябваше ми някой, който да сготви и да оправи стаята на баща ми. Това е причината да възпрепятствам заминаването ти. – обясни той, докато колата се плъзгаше по криволичещия път между двата града.
- Освен това има и още нещо, нали? – осмели се да заговори за това, но след като не получи отговор, сама отговори на въпроса си – Страхуваш се да останеш насаме с баща си! А, аз съм ти нужна, за да може да отвлечеш вниманието му от себе си.
- Дори Робин да ти е разказал това-онова за мен, не значи, че ме познаваш и може да си вадиш такива изводи! – заяви сдържано той.
Тя предпочете да замълчи, не знаеше какво можеше да очаква от него, сега когато бяха само двамата.
През останалата част от пътя се отдаде на прекрасната гледка на залеза спускащ се над короните на дърветата . Когато пристигнаха вече се беше стъмнило, Серемити се отправи към кухнята, а Перору паркира колата.
Едва влезнала и на вратата се звъна.
“Какво?Сега да не иска и вратата да му отварям?” – не обърна внимание и отново се отправи към кухнята. Звъненето се повтори още няколко пъти преди да успее да се добере до стаята. Подскочи нервно и тръгна към вратата. Отвори я, дори не погледна, а побърза да му обърне гръб.
- Ако си мислиш, че ще играя ролята и на иконом, не си познал! – предупреди го тя.
Липсата на достоен отговор й се стори странно и тя се обърна към него.
Очите, устните, лицето, косата, осанката. Кой беше това?
Мъжът на средна възраст, към четиридесет, с черна, леко прошарена, коса и красива осанка излъчваща възхищение и респект, се усмихваше топло, от прага. Дори зад очилата му можеше да се забележи проблясъците на смарагдовите му очи.
Тя отвърна на усмивката.
В този момент, малкия куфар в едната му ръка и куфарчето в другата полетяха към земята и още преди да са я докоснали, непознатия сграбчи Серемити в силна прегръдка и заповтаря развълнувано:
- Вайлет! Вайлет!Вайлет!
Серемити едва си пое дъх, за да каже:
- Името ми е Серемити!
Осъзна се и я пусна.
to be continued....
гл.редактор:Тенши
P.S. Извинявам се от името на моя комп...понеже реши да прекара изминалите пет дена в рехабилитационния център(сервиза) и това е единствената причина да липсвам из виртуалното пространство!
Иначе за Риши сте на прав път!

Прокара ръка по мекото й лице.
- Приликата….е поразителна!
- Вайлет е съпругата ви, нали? – името я подсети, че това трябва да е бащата на Перору.
Той кимна един път. Изпъшка тежко и докато преодоляваше отново надигналата се болка от загубата, Серемити се опита да му отвлече вниманието, като го информира, че Перору ще дойде всеки момент.
- Ти трябва да си годеницата! – подхвана друга тема г-н Гранчестър, усмихна се доволно. Прегърна я още веднъж, като не й даде никаква възможност да отговори. – Толкова се радвам, че Перору си е намерил момиче, като теб!
- Ще престанеш ли! – сопна се Перору, взе изпадалия на земята багаж и влезе, като затвори. Мина покрай баща си, който се отдръпна от Серемити – Не тя е годеницата ми! – хвърли думите и дори не го погледна. Продължи нагоре по стълбището. – Ела, ще те заведа до стаята ти!
Г-н Гранчестър го последва със смръщено лице. Отдавна не беше идвал и тайно в сърцето си се надяваше, че синът му е престанал да му се сърди за стореното, преди години, но явно се беше заблуждавал.
Тримата седнаха да вечерят в салона, на голямата маса. Комуникацията между бащата и сина беше повече от неестествена. Въпрос и едносричен отговор, въпрос и мънкане, рядкост бяха дългите обяснения и пояснения. Серемити не издържа и започна пламенно да разказва на г-н Гранчестър за останалите и начина, по който се озоваха в къщата.
Наложи се на няколко пъти да прикрива истината, но в общи линии не изпусна нищо.
Двамата се впуснаха в цветущ разговор и на лицето на госта се изписа доволна усмивка. Тя предпазливо засравнява лицата им, но те никак не си приличаха. “Може би прилича повече на майка си?! Трябва да намеря онзи портрет!”
Въпроса отсреща я изтръгна от мислите.
- Защо носиш тези ръкавици? – попита г-н Гранчестър и се загледа в ръцете й.
Тя измънка нещо от рода, че били модерни и с това приключи смущаващата тема.
- Жени, може ли да ги разбереш! – заяви Перору
Тя го срита под масата и той подскочи на стола, баща му се засмя високо.
- Виждам, че си приключил с яденето, защо не отидеш и да приготвиш стаята на баща си? – подкани го тя и започна да прибира празните чинии.
- Какво? Нима очакваш да върша слугинската работа? – запротестира на висок глас и скочи, за да покаже своето достойнство.
- Както виждаш надарена съм само с две ръце, ако искаш ти може да измиеш чиниите, а аз да се кача да оправя?! – предложи тя
Идеята да натопи нежните си ръчички в мръсната вода никак не го заинтригува и за това тръгна към стаята с недоволна физиономия, мърморейки раздразнено.
Серемити започна да мие чиниите в кухнята, за да не намокри ръкавиците тя ги свали и натопи ръце в пенливата вода. Минути след това, г-н Гранчестър влезе при нея. Доближи се до мивката и започна да коментира нейното свободно държание със сина му.
- Никога не успях да наложа толкова добре волята си, както ти го направи преди малко! Да си призная….- тъкмо казваше, когато се загледал в ръцете й. Хвана дясната, извади я от водата и я вдигна високо, за да я огледа.
- Защо семейната халка е на пръста ти? – попита объркано, след като се увери, че не му се е привидяло.
Тя се стресна сега забеляза, че беше забравила за ръкавиците. Сведе виновно поглед и го помоли:
- Моля не казвайте на Перору!
- Това е странно!!! – изуми се – Първо ми казва, че не си негова годеница, а сега виждам, че носиш халката! – той пусна ръката й
- Стана без да искам, когато разчиствах стаята му – не можеше да каже, че нарочно се е ровила в нещата му – намерих малка кутийка, а в нея беше пръстена. Стана ми интересно, взех го и той се плъзна на пръста ми! Какво ли не опитах, да го махна, сапун, масло, дори се подложих на диета, но всичко това не даде никакъв резултат! – разказа отчаяна от всичко това и накрая изпъшка.
Той се засмя така сякаш знаеше нещо повече от нея и каза:
- Значи, Перору не знае нищо за това? И ти не знаеш историята на пръстена? – продължи да се смее този път на по-висок глас.
- Моля ви, само да не му казвате! Ако разбере, не знам какво може да ми направи! – в гласът и се четеше уплаха
- Да ти направи ли? – учудено повтори
- Да, сега съм нещо като негова лична прислужница! – реши да сподели
- Едва ли ще си такава от сега нататък.
- Какво искате да кажете? – погледна го с недоумение
- Халката е символ на нашата семейна тайна! – започна той - От много години насам, се предава от баща на син, не се знае как е попаднал в семейството. Единственото, което знам, е че щом е на ръката ти, ти ще останеш завинаги до Перору като негова Съпруга! Серемити го изгледа невярващо, сякаш това не се отнасяше за нея, а за някой друг.
След кратко мълчание той продължи:
- Пръстена се свързва със сърцето на всеки един мъж от семейството и фактически, той избира, по един или по друг начин, жената, която ще остане с нас до смъртта ни.
- Чакайте, това, което ми казвате, е някаква лудост. Просто ми кажете как да сваля това нещо от пръста си?! – гласът и започна да става истеричен.
Бащата пак се усмихна и продължи, като отмести поглед:
- До преди няколко години халката беше на ръката на съпругата ми и падна в мига, в който изгуби живота си. – отново я погледна и каза – Виждаш ли, за да го махнеш, трябва да умреш! – в стаята настъпи тишина.
- Не гледай така! – подхвана пак бащата и се върна на разказа си – Бях почнал да ти разказвам, че пръстена е свързан със сърцето на всеки мъж от семейството и единствената причина, той да седи още на пръста ти е, че Перору те обича истински. Той е влюбен в теб и докато продължава да изпитва тези чувства, халката никога няма да падне! – той се замисли.
- След всичко това съм изненадан, че пръстена отново се е събудил и се е свързал именно със сърцето на Перору?! – не можа да скрие учудването си и все още невярващото си изражение – Предполагам единственото обяснение е, че откакто го взех в прегръдките си, той успя да запълни празнотата в сърцето ми, образувала се след смъртта на Вайлет! – по лицето му премина сянка, която той бързо отпрати.
- …..Както и да е, радвам се, че семейната реликва е избрала именно теб, ти толкова приличаш на майка му! – каза за последно и излезе, оставяйки я сама.
- Не! Та, аз не съм човек!? – прошепна след него – Как може, той да е влюбен в мен? – подпря се на парапета на мивката. Притъмня й. Нещата взеха да се заплитат все повече и повече. Имаше нужда от помощ и съвет. Успокои се, когато в мислите и изникна образа на Гайяна.
- Да, довечера ще отида при нея! – увереността й се завърна и удари с юмрук върху плота – Тя ще трябва да знае, как да се измъкна от тази каша!
to be continued...
гл.редактор:Тенши

Тъкмо приключваше с подсушаването на чиниите, когато чу мъжките им гласове да се процеждат от открехнатата врата. Приближи се, но се виждаше само силуета на г-н Гранчестър.
Той тъкмо казваше на Перору, че ще отиде да навести един стар приятел в града и да не го чака понеже сигурно щял да се забави. Когато съвсем спонтанно Перору му заяви:
- Реших да се оженя за Шани!
Кърпата за подсушаване падна на земята. Шокът от чутото се разнесе като опустошително цунами из цялото й тяло. Усети остра болка в сърцето си, сякаш хиляди кинжали се врязаха в него. Дъхът й секна. Силно притисна гърдите си. Усещаше как с всеки удар на разкъсаното си сърце, кръвта изтичаше, бавно, капка по капка. Направи няколко крачки назад. Удари се в малката кухненска масичка и се свлече на земята, задиша учестено и притвори очи.
Г-н Гранчестър мълчаливо излезе навън, а синът веднага го последва. С бавна крачка се отправиха към гаража.
Баща му прекъсна настъпилата тишина:
- Ти не желаеш истински тази женитба! И целта на изказването ти е да почна да те разубеждавам да не го правиш. Ако наистина го искаше с цялото си сърце, щеше да ми кажеш след сватбата, както правиш винаги, когато много искаш нещо! - погледна през него, толкова добре го познаваше, че можеше да усети, какво мисли само по жектиколацията и очите му. Въпреки че Перору не отговори, баща му продължи:
- Помниш ли, когато открадна снимка на майка си от заключената й стая, въпреки че ти забраних. Ти ми призна години след, като унищожих всичко. - той погледна сина си, който в момента се усмихваше доволно. - Въпреки че не познавам годеницата ти, познавам теб. А ти не я обичаш! Това е сигурно! – отбеляза и запита - Тогава защо?
Перору вдигна глава, но все още гледаше надолу към насъбралите се като звезди камъчета и се усмихна казвайки:
- Понеже обещах на едно момиче, че няма да разбия сърцето на Шани! Факта, че не я обичам, няма да ме спре. Аз ще удържа на обещанието си!
- Явно държиш повече на това момиче отколкото на Шани! - каза баща му и го потупа по рамото - Прибирай се вече! - отвори гаража, качи се на зеления мустанг и изчезна в по пътя.
“Явно държиш повече на това момиче отколкото на Шани” думите на баща му го преследваха, докато не влезе в къщата. Заключи входната врата, тръгна към стълбите, хвана се инстинктивно за парапета и ръката му се плъзна по-топлата и алено червена кръв. Той погледна уплашено обагрената си в червено длан. Проследи с поглед следите от кръв, който като снежни стъпки бяха застинали върху парапета. Тръгна по кървавата пътека, изкачи стълбите на един дъх и забеляза същия отпечатък на вратата на Серемити. Без да се замисля нахълта в стаята и я видя, свита на кълбо, лежеше неподвижно на леглото. Втурна се към нея и я обърна, бялата й риза беше пропита с кръв. Аления ручеи си бе направил пътечка от гърдите и се стичаше надолу по-шарената пола и като пълноводна река заливаше всяка част от ризата и чаршафа. Сърцето на Перору панически запрескача, почувства се безпомощен, наведе се над нея хвана я за раменете й я разтресе. Извика името й. Никаква реакция. Очите й продължаваха да стоят склопени. Приближи лицето си до нейното и усети дъха й.
Уверен, че ще може да я спаси, започна с треперещи ръце да разкопчава ризата. Тогава тя се размърда и едвам отвори очи.
- Не! - искаше да извика, но нямаше сила нито да говори, нито да се съпротивлява.
- Съжалявам, но ще трябва да видя от къде идва кървенето, за да го спра! - каза Перору и продължи да разкопчава копчетата едно по едно.
Тя продължаваше да протестира.
Изведнъж в главата на Перору поехтя оглушителен глас, който го спря. Той се отдръпна от нея, запуши ушите си, но продължаваше да го чува в главата си.
Веднага щом гласът намали честотата си, чу следното:
- Глупав човек!
- Пегасус! - прошепна Серемити, която също го чуваше
- Какво? – смаяно попита и се заоглежда наоколо Перору
- Няма как да ме видиш, може само да ме чуеш! Няма време за приказки от рода на Кой?, Защо?, Къде? и т.н, така че слушай внимателно…..Тъй като Серемити е твърде горделива и вместо да те помоли за помощ, би умряла, аз ще ти кажа как да я спасиш!
- Ще извикам бърза помощ, дано не е късно! - той тръгна объркано към отворената врата, игнорирайки чутото, но гласът за втори път го спря.
- Те не могат да направят нищо. Единствения, който може да спре кървящото й сърце си ти! Само ти и никой друг!
- Как? – въпреки че всичко това му се струваше налудничаво, не можеше да гледа как тя гасне с всяка минута. Върна се до леглото.
- Трябва само да я подържиш в прегръдките си, докато тя не възвърне жизнеността си!
- Само с прегръдка….! - започна да повтаря несигурно, като не отделяше очи от нея.
Забелязваше как кръвта се отдръпваше бавно и след себе си оставаше само блед плащ върху кожата. Хладната целувка на смъртта обагри във виолетови тонове, до сега ягодово червените устни. Тя отново изпадна в безсъзнание.
- Да! И ти предлагам да действаш, защото след минута две ще е късно! – настоя за последно гласът.
Перору взе от гардероба едно одеало постели го под прозореца, нахвърли няколко калъфки, вдигна Серемити на ръце и я пренесе под прозореца. Пресегна се за още едно одеало, за да я завие. Седна, облегна се на калъфките, придърпа я в обятията си, изправи левия си крак за да служи като опора, ако тя се отпусне назад. Постави главата й да легне на гърдите му, наметна я с пухеното одеало и я прегърна с дясната ръка, а лявата подпря на съответното коляно, за да облегне главата си. Усети студеното и измокрено от кръвта тяло, а той гореше. Гореше от притеснение, от многобройните въпроси въртящи се из главата му.
Искаше да бди цялата нощ, но изтощението задърпа клепачите му в противоположна на желаната от него посока. “Дано да си прав!”- беше последната му мисъл преди сънят да го отведе.

Слънчевите лъчи го подразниха и събудиха сетивата му. Следващото, което почувства беше изтръпналата си ръка, силно я притисна в себе си и се запревива, докато болката не отшумя. След което установи, че нещо липсва.
- Къде, за Бога? - рече изненадано и спомените му се пречупиха през призмата на стеклите се, предната вечер, обстоятелства. Огледа стаята. Беше сам.
Надигна пухената завивката, погледна отдолу, но нищо, никой. Бързо се втурна към кухнята. Никои. Изтича в салона, огледа светкавично, но нея я нямаше и там. Забеляза отворената стъклена врата, втурна се натам и тогава я видя. Събираше цветя в градината. Облегна се с една ръка на касата и удовлетворено си отдъхна.
- Какво е станало, че препускаш така из къщата? - попита баща му, като остави книгата на лавицата и се приближи.
Перору даже не го беше забелязал, когато нахълта.
- Уплаших се, че може……! - започна, следейки Серемити, но се отказа да довърши, поклати лава и смотолеви - Нищо!
- Сега разбираш ли думите ми? - попита го баща му и двамата се погледнаха в очите.
- Дори да ги разбирам не значи, че ще наруша обещанието си! – подразни се Перору и напусна салона.
to be continued....
гл.редактор:Тенши

хайде бе хора, ужким много следяхте историята и я харесвахте, а сега всички мълчите като риби...
нашата писателка се нуждае от подкрепа, за да продължи страхотната си работа ^-^

Аз може ли да получа началото на творбата по някакъв начин? :roll:
Линкът от темата не работи и ми дава, че файла го няма..... а все пак, не мога да чета останалите писания, ако не знам началото.... Освен това звучи интересно :D

Много стана интересно, давай все така!

Ааа, страшно много ми хареса.... Наистина е ужасно интересно написано.... :D В началото ми направи впечатление, че нямаше никакви пояснения и направо се мина към мисията и действието.....

много ми се иска да разбера защо беше този събор, където ги направиха ангели-хранители.... смисъл дали е нещо като традиция? Защо точно се прави? Всички ангели ли получават такива мисии?

Другото, което не разбрах беше как точно се запознаха с Шани и посещаваха неиното училище..... Вярно, че беше споменато, че ще станат част от живота и, обаче хора с амнезия, които се записват в някакво у-ще в някакво съвсем непознато градче...? :roll: Не ми звучи логично.... как се получи?

И третото, по едно време когато след целувката на Робин и Съмър на игрището пред момичетата и учителите разправяш за мислите на Робин и това дали съмър ще донесе списъка, в мислите си Робин я назовава като момиче.... на още две-или три места се случва същото. Лично мен ме обърка... почнах да се чудя дали вече не я е разкрил и само разиграва театър, или е грешка, коята си допуснала при бързо писане....

Иначе, всичко е много готино.... страшно ми харесва как постепенно разкриваш значими моменти за историята и героите.... чак няма търпение да видя какво се случва и как ще се разплетът загадките...
Най-много засега ми харесват Робин и Съмър като персонажи.... много искам да науча каква ще е тяхната роля по-нататък. Особено на Съмър :) Все пък трябва да дойде и неиният сериозен миг :D А, колкото до Серемити и Перору.... ми, да си кажа честно при тях не си позволявам дори да спекулирам, всичките загатнати неща са толкова бегли засега и така объркващи, че изгарям от любопитсвто да науча цялата истина, и само истината :D Чакам нови откъсчета 8)

Върна се след няколко часа с две пълни с готова храна чанти и влезе в кухнята. Не очакваше, че ще срещне Серемити, за това малко се стресна.
- Какво е това? – попита тя, като го изтръгна от скованата му стойка.
Постави пликовете на масата и започна да пренася пълните кутии с храна в хладилника.
- Нямам намерение да измъчваш стомасите ни и тази вечер с буламачите ти!
Думите я накараха първо да се намръщи, но после си придаде равнодушна физиономия и каза:
- Така само ме улесняваш! – и продължи да бели червената ябълка в ръката си.
- За снощи…! – той приключи с пренасянето, затвори хладилника и се обърна към нея.
- Ако очакваш да ти благодаря, сбъркал си. Не съм молила за помощта ти! – сопна му се тя
- Какво стана снощи? Да не би някой да те нападна? – попита и се приближи.
- Не! – отговори едносрично.
- Тогава?......Каква беше причината да те намеря цялата в кръв? Как става така, че сърцето на младо и здраво момиче започва да кърви без причина? Как кръвта изчезна сякаш никога не беше напускала сърцето ти? Как само с една моя прегръдка успях да спра болката? – редеше въпрос след въпрос – Кажи ми, това нормално ли е за обикновен човек като теб? – натърти на думата обикновен.
- Да не мислиш, че аз знам причината!? Аз също съм толкова изненадана и объркана! – трябваше да му каже нещо, но какво….Усети отново съмнението му.
- Не си спомням много от миналата нощ. Последния ми спомен е, когато каза на баща си, че ще се ожениш за Шани.След това ми стана зле и се качих в стаята си. – излъга го. Не искаше да си припомня как за малко не я съблече. Нито пък събуждането си сутринта в неговите прегръдки. Плашеше се от всички тези спомени, изпълнени с непознати за нея чувства.

След обяд г-н Гранчестър изрови от библиотеката стар албум със снимки на Перору като малък и заедно със Серемити започнаха да го разглеждат.
- Ето го тук като бебе! – посочи той една от старите и вече избелели от времето снимки.
- Това да не е …! – Серемити се засмя весело на лъчезарното голо момченце.
- Да това тук е снимка а ла тип нудист! – уточни бащата и двамата се засмяха.
Перору полюбопитства над какво се смеят. Съзирайки снимките, разкриващи малкото му мъжество, изтръгна албума от ръцете на все още смеещата се Серемити. Тя продължи да се киска още повече, но на реакцията му.
- Кой ви позволи да разглеждате това?- докато двамата продължаваха в същия дух, Перору замрънка недоволно – Знаех си, че трябваше да изхвърля тези компрометиращи снимки!...Ще престанете ли, най накрая! – седна на фотьойла и пусна телевизора.
Пак съобщаваха за поредното убийство. Перору го изключи на мига, дори не изчака водещата да се изкаже докрай. Беше му писнало.
- Не мога да повярвам, че след толкова години тези същества пак бродят из града! – рече мрачно бащата, а усмивката бе изчезнала от лицата им. – Снощи посетих Данчо ключалката. С него се познаваме, още откакто работеше в болницата. Та той ми разказа за случващите се събития. – всички се бяха загледали в черния монитор, докато г-н Гранчестър продължаваше да говори – Преди около двадесет години Вайлет пожела да дойдем тук. Аз бях против, понеже бях чул за случващите се нещастия, но тя и нейните сънища….Убеди ме. В деня на пристигането ни, получи контракции и веднага я откарах в местната болница, където срещнах Данчо. Никога няма да забравя хората, които прииждаха, с рани по вратовете и стичаща се кръв. Очите им бяха потъмнели, като че ли освен кръвта, нападателите бяха отнели и част от душите им. – погледите и на двамата се преместиха върху разказвача – Не можех да оставя съпругата си сама и нахълтах в родилното. Точно навреме, за да се сбогувам. – той преглътна шумно болката, а в очите му напираха сълзи – Онази вечер изгубих двете най-ценни същества за мен.
- Двете? – обади се Серемити
Бащата се опомни и се поправи:
- Най-ценното същество! На другия ден беше погребението. Тогава за първи и последен път видях гроба й. След това никога повече не можах да го открия!Не знам защо или как, но сякаш някой го заличи от този свят! Странното е, че хората вярват, че нейната смърт е довела до изгонването на демоните от града и възцаряването на мира. – сълзите се стекоха по лицето му и той шумно въздъхна. Серемити постави ръката си върху неговата.
- За Бога, стига си циврил! – рече засегнато Перору и побърза да се оттегли в стаята си.
- Перору! – извика след него Серемити, но г-н Гранчестър я спря
- Остави го и той изпитва не по-малка болка от мен!

След вечеря Серемити се качи в стаята си.
Тъкмо си драскаше нещо в бележника, когато изведнъж Перору нахълта. Тя мълчаливо, и все още неразбираща, какво става, проследи движенията му.
Той постави един странен предмет зад вратата извади ключ и го завъртя в ключалката. Чу се леко притеснителен шум. После спокойно постла едно одеало близо до леглото на Серемити, постави калъфката, която беше прегърнал с едната си ръка. Седна на постелката и се захвана да препрочита книгата в другата му ръка.
Серемити се надвеси над него.
- Какво си въобразяваш, че правиш?
Той отправи поглед към нея и се усмихна приветливо.
- Тази вечер ще да спя при теб!
- Какво? – гласът и звучеше спокойно, но отвътре беше силно разтревожена. – Какво те прихваща? Не ми трябват натрапници в стаята ми! За това изчезвай, на минутата! – тросна се и се обърна с гръб.
- Ами, ако пак ти прилошее като снощи?
- Няма!
- Аз не мога да съм толкова спокоен, затова оставам! – настоя той и се зачете.
Тя се обърна, подразнена от внезапния интерес на Перору. Дали просто не се опитваше да я ядоса или съмнението, че тя е ангела, все още не беше отминало? Какво всъщност се случи снощи, когато тя припадна? Дали я беше видял?!
Нямаше да позволи да прекара още една нощ заедно с него, затова впрегна всичката си енергия, за да го изгони.
- Не може да нахълташ така в личното ми пространство! – развика се
- За една вечер нищо няма да ти стане! – отвърна той
Тя изпъшка шумно, точно преди да и дойде нещо друго наум. Стана и се опита да излезе.
- Отключи, искам да отида до тоалетна! – престори се и натисна нервно дръжката няколко пъти, готова веднага да избяга.
- Не ме мислиш за толкова глупав нали?...- посочи странния предмет зад вратата – Можеш да се облекчиш в гърнето, то е предназначено за това!
- Какво? Мечтай си! – обърна се към вратата и заудря силно с юмруци с надежда баща му да я чуе.
- Не си прави труда, той излезе и едва ли ще се върне скоро! Пак отиде при неговите стари познати. – каза отегчено Перору и прелисти книжката. – Няма кой да чуе виковете ти!
Безпокойствието й се увеличи. Приплъзна се по вратата към пода, загледа се в пространството и я осени нова идея.
Единствения вариант за бягство беше да вземе ключа от джоба му.
Пропълзя до него и му се нахвърли отгоре.
- Дай ми го!
Двамата се сборичкаха и докато ръцете й шаваха като малки гущерчета из цялото му тяло, той я събори на земята. Хвана здраво необузданите й ръце, в които проблесна ключа. Тя се усмихна доволно. Погледа му падна върху нея, нейния също. Лицата им станаха сериозни. Изведнъж ръката му се плъзна, изгуби равновесие и скъси малкото разстояние между лицата им. Тя го отблъсна и се изтегли назад към прозореца, оставяйки ключа до него. Той го прибра.
И двамата бяха прекалено смутени, не се погледнаха, нито си проговориха. Едва ли щеше да повтори отново всичко това и тя се примири с присъствието му. Малко по-късно прекъсна тишината, като го инструктира да си завърже очите с един шал и да се обърне към прозореца, за да може да си облече пижамата.
- Не мога да повярвам, че ме караш да правя всичко това, след като видя снимките ми!Не е честно! – измрънка той и се разтресе театрално.
- А, аз не мога да повярвам, че си станал такъв перверзник! – набързо приключи с преобличането и се мушна под завивките.
След като чу шумоленето на чаршафите, той махна шала и легна на земята, потъвайки отново в интересната книга. Серемити се завъртя няколко пъти в леглото. Не можеше да заспи.
- Ей, как мислиш дали местната полиция ще се справи с вампирите? – опита се да започне нормален разговор тя.
- Аха! – изфъфли незаинтересовано той, колкото да излезе някакъв звук от устата му.
- Едва ли ще им е толкова лесно!Може би…
- Ъхъ! – дори не я остави да довърши, а побърза да отговори.
Тя надигна глава, подразни се, че я игнорираше. Стана, изтръгна книгата от ръцете му и я метна през прозореца. Той я последва, но се спря до парапета. След като видя полета на романа, се обърна ядосано към нея и я повлече до прозореца.
Провеси я навън и се закани:
- Ако това пак се повтори, ти също ще осъществиш същия полет!
Тя заклати глава и щом я пусна, тя се сгуши в леглото си.
- Сигурен съм, че знаеш как се лети! – измрънка след нея.
- Не мога да повярвам, че още ме подозираш?! – уплахата й от преди малко бързо се изпари. Тя се надигна на лакти и продължи – Не прекарах ли миналата нощ до теб? – каза го хладнокръвно, но по лицето и се очерта червена диря. – Нима мислиш, че някакъв си ангел ще стой до теб цяла нощ? – провокира го тя, опитвайки се да го обърка още повече.
- Да, ако ме харесва, защо не! – легна по гръб и се зави
- Колко си самодоволен! – поклати глава и се зави през глава.
- Ей! – извика й – Сега да не умреш от задушаване? – опита се да се пошегува, но тя не му обърна внимание, повече.
to be continued...
гл.редакто:Тенши
P.S. Да...да...тук съм ВЕЧЕ! Мерси на Аврора за подкрепата :D + всички останали.... :oops:
Много се радвам, че темичката още е интересна... :D
Samara добре дошла...заради теб пускам две отказчета. ;)
Та сега....добре, че отворих форума иначе нямаше да разбера за интереса. Поправих линка в началото, но от поста ти разбирам, че си си набавила началото по друг начин, няма лошо.
Първо. Това мое писание е повече чернова отколкото завършена книга...трябва поне още два пъти да се редактира и много да се чете, за да доизпипам всички неща.
Второ. Права си за нещата в началото и недоизясняването с училището, виж това със събора ще го обмисля! Трябва да уточня найстина!+ това с училището!(Можеби ми се е искало твърде много да навлеза в основната част и не съм описала добре това.)
Трето. Това с Робин и Съмър(момиче, момче)...ами дължи се изцяло на объркващите моменти и за мен понякога...(недооглеждане е думата(тъкмо за това казвам, че ще трябва да се прочете още няколко пъти!))
Четвърто. Много се радвам, че ти харесва.... Перору и Серемити си ги пазя за десерт :D
Благодаря ти за въпросите понеже по такъв начин ще видя кое трябва да се доизпипа.(Мерси, мерси....точно от това имах нужда! :oops: )Ох и извинявай за правописните грешки... :oops: Ще чакам още градивни констатации! ;)

Събудиха я виковете идващи от открехнатата вратата. Тя се отви и те станаха по-силни и разбираеми.
- Няма да напусна къщата, забрави! Не могат да ме уплашат някаква сбирщина вампири! – извика по-младия мъжки глас.
- Не бъди безразсъден! Не искам да ти се случи нещо лошо! – отвърна му улегналия глас на баща му – По-добре всички да се преместите при мен в Лондон, къщата е голяма. – предложи, но синът му не искаше и да чуе.
- Разбери, че никога няма да се върна в онази студена и мрачна къща! – упорстваше той
Серемити стигна до стълбите и щом забеляза куфара в ръката на г-н Гранчестър, се е втурна към тях, прекъсвайки разгорещилия се разговор.
- Тръгвате ли?
- Да! Видях, че Перору е достатъчно голям, за да взима сам решения, дори те да не са правилни! – погледът му падна на Серемити, той хвана ръката й и продължи – Моля те грижи се за него! Сигурен съм, че ще има нужда!
Серемити се засмя смутено, прегърна възрастния и той напусна имението.
След като го изпратиха двамата останаха съвсем сами.
Телефона звъна изненадващо.
Перору проведе кратък разговор и без да каже и дума излезе.
Вече привикнала към поведението му дори не си направи труда да го попита: Кой?, Къде?. Седна в хола, затвори очи остави възцарилата се тишина да я потопи в своя сутрешен аромат.
- Какво не бих дал да те гледам така вечно! – в главата и проехтя познат глас, обърна се мигновено и го видя да прибира крила до голямата маса.
- Мислех, че си ми обиден? – рече и се спусна да го прегърне
- Едва ли някога ще мога да ти се разсърдя!
Той побърза и отклони разговора в друга посока.
- Връзката между “Рая” и Земята е станала непостоянна. Единствено сега се отвори възможност да те посетя след онази тежка за тебе нощ. Пръстена, който почти не те уби или по точно не те изпрати в друго измерение, има странни вибрации. Дори да изглежда златен, усещам, че е изплетен от материал, който не се среща в нито едно от реалностите ни. Той е до голяма степен жив и сам определя кога ще започне да влияе върху теб. Понеже си същество от друга реалност ти действа по различен начин!
Ако до сега сърцето те е боляло от действията на Перору, то сега думата “разбито сърце” се проектира в реалността. – той поклати глава и продължи – Не зная кога, но ти си изгубила контрола над своето сърце.
- За какъв контрол говориш? Трябва само да разкарам тази дрънкулка от пръста си! – каза с досада тя
- Добре! Какво изпитваш, когато видиш Перору в прегръдките на Шани? Когато се прегръщат и си разменят страстни целувки? – провокира я и зачака реакцията й.
- Дори да не го показвам вътрешно, изригвам като вулкан. – потръпна при мисълта - Чувствам се разярена и бясна, че не мога да му се противопоставя. – накрая беше свила юмруци и дишаше тежко срещу пегаса. Едва сдържаше чувствата си.
- Не можеш да му се противопоставиш, понеже си избрала да не го правиш!
- Оправдания! – остро прекъсна започналите от нейна страна протести – Ти си тази, която прави своя избор. Единствено ти може да предадеш сърцето си на някой.
Тя се отдръпна назад и все още с гръб към пегаса, се подпря на облегалката на дивана.
- Ако приемаше действията му радушно, сърцето ти нямаше да кърви. – отбеляза пегаса
- Какво намекваш? – заинтригува се тя и бързо се обърна
- Трънения венец, който прегърна сърцето ти при кризата, е израз на твоята ревност!
Тя го наблюдаваше внимателно готова да отрече.
- А ревността е другото лице на любовта! Да, Любов! – повтори го пред все още невярващия поглед на бисерно сините очи. – Влюбила си се!
Изпаднала в силен потрес, стисна силно облегалката, понеже краката й изведнъж се подкосиха. Продължи да го слуша, макар че едва успяваше да се съсредоточи в следващите му изречения.
- Само Перору може да спре кървенето и да успокои сърцето ти! Той е твоята отрова и твоя лек!
- Не мога да повярвам! Това ли е Любовта? – усмихна се със задоволство, премесено със срах, неразбиране и гордост. Тя успя. Вече притежаваше най-голямата сила във вселената.
- Не знам със сигурност какво е определението, но мога да ти кажа как аз я чувствам. – рече смело Пегасус.
- И ти ли си влюбен? – изненада се тя.
Кима, но очите му натежаха от болката.
- Трудно може да усетиш цялата сила на Любовта, ако не е споделена! – замлъкна обгърна го горчива тишина. Беше събрал достатъчно смелост, за да говори за това и продължи – Да, аз я обичам с цялото си сърце и душа, но тя избра друг! – гласът му трепна, но той не беше свършил.
- Любовта води до пристрастяване. Да искаш, желаеш, мечтаеш всяка секунда, минута и час да сте заедно. Докато ти не заживееш в него и той в теб!
Не можа да продължи и започна друг разговор, за нейната мисия. Силно подчертаваше, че нейните чувства трябва да останат на заден план. Убеди я, че това е просто случайност и всичките тези чувства са обречени.
- За две души, принадлежащи на различни реалности, това е невъзможна любов!
Тя се съгласи с мислите му.
Сподели опасенията си, че Перору се е влюбил в Лунно сияние. Планът й за довечера бе да го накара да я забрави. Пегасус поклати одобрително глава и добави:
- За доброто на Шани и за твое добро! – удари с крак по паркета и рече – Щях да забравя, Гайяна ми каза да ти предам, че сърцето на Шани вече не може да бъде разбито.
- Сигурно защото Перору е решил да се ожени за нея! – предположи Серемити и се замисли
- Преди да съм тръгнал, колкото и да ми е неприятно моля те, другия път, когато ти прилошее, а аз съм сигурен, че такъв ще има не отблъсквай Перору. Понеже не е влюбен в Серемити, той лесно може да откаже да ти помогне. Не искам да те загубя! – каза за последно и се разтвори в слънчевия лъч.
Тя се сви на дивана, загледана в бавно промъкващото се в стаята слънце.
to be continued...
гл.редактор:Тенши
P.S. Та ето и другата обещана част. Това е края на главата. Следващата утре по вечерно време :D ....Вижте наясно съм, че сте затрупани от контролни класни и изпитвания...така, че разбирам вашето мълчание през изминалите дни?!